Докато младата дама се възхищава от творението си, можем да надзърнем над крехкото й рамо и да прочетем текста на плаката, украсен с нарисувани на ръка шарени балони: „Празник на ягодите“. Жената се прибира в сградата, в чието преддверие — или поне в онази част, която не се закрива от гръмката обява — забелязваме две-три сгъваеми инвалидни колички. Непознатата, чиято кестенява коса е прибрана на тила във внушителна, внимателно проектирана грамада, прекосява приятното наглед фоайе със столове и маси от светло дърво, върху които с елегантна небрежност са нахвърляни илюстровани списания; подминава рецепцията, която е разположена пред красиво декоративно каменно пано и в този ранен час не се обслужва от никого, и с грациозен подскок изчезва зад полирана врата с табелка: „УИЛЯМ МАКСТЪН, ДИРЕКТОР“.
Що за училище е това? Защо работи посред лято, при това дори организира празненства?
Бихме могли да го оприличим на школа за следдипломна квалификация, тъй като обитателите му са преминали успешно всички образователни степени в университета на живота и понастоящем разработват последната от тях под нехайното ръководство на господин Уилям „Веселяка“ Макстън. Това е пансионът за възрастни „Макстънс“, който в едно по-отдавнашно — и доста по-невинно време, преди козметичните промени в интериора, извършени в средата на осемдесетте години — бе известен като „Старчески дом «Макстънс»“, притежаван и управляван от своя основател — Хърбърт Макстън, бащата на Веселяка. Хърбърт беше почтен, но скучноват човек, който, спокойно можем да твърдим, би се отвратил от някои привички на единствената си рожба. Веселяка нямаше никакво желание Да поеме „семейната забавачка“, както я наричаше, с всичките беззъби, малоумни, напикаващи се и олигавени питомци, и когато завърши уисконсинския университет „Ла Ривиер“ (преминавайки, и то с много усилия, специализации по безразборни сексуални връзки, хазартни игри и пиене на бира), с готовност прие предложената му длъжност в районното поделение на Националната данъчна служба, за да се научи как безнаказано да краде държавата. За пет години служба придоби множество полезни знания, но тъй като не успя да осъществи амбициите си, най-сетне се поддаде на все по-неубедителните молби на баща си и пое грижата за олигавените старци, повечето от които бяха пред прага на смъртта. Веселяка признаваше с известно печално задоволство, че въпреки трагичния недостиг на външен блясък това начинание му дава възможност да краде и от държавата, и от клиентите.
Да влезем през голямата стъклена врата, да прекосим изисканото фоайе (като пътьом обърнем внимание на миризмата — смесица от вонята на урина и уханието на ароматизатор, която се усеща навсякъде в подобни заведения) и да се вмъкнем в кабинета на Веселяка, за да разберем какво търси тук в този ранен час изисканата млада дама.
Зад вратата се намира стаичка без прозорци, която е обзаведена с бюро, закачалка и малка етажерка, отрупана с компютърни разпечатки, брошури и листовки. Зад бюрото зее отворена друга врата. Тя води към значително по-голямо помещение, облицовано с дървена ламперия и обзаведено с кожени кресла, стъклена масичка и диван със светлокафява тапицерия. В отсрещния край на стаята е поставено внушително писалище, полирано до блясък и отрупано с безредно нахвърляна документация.
Вече познатата ни млада дама, чието име е Ребека Вилас, е приседнала на крайчеца на бюрото. Стройните й крака са кокетно кръстосани, тъй че образуват две успоредни линии, които завършват с високите триъгълни токчета на черните й обувки и наподобяват стрелките на часовник, показващ четири и половина. Можем да заключим, че Ребека Вилас е седнала така, за да привлече вниманието и да предизвика полагащото й се възхищение, но обектът на старанията й със сигурност не сме ние. Зад очилата с удължени рамки очите й проблесват едновременно недоверчиво и развеселено, но ние не виждаме какво е предизвикало тези чувства. Подозираме, че младата дама е секретарка на Веселяка, ала и това предположение е вярно само донякъде — непринудената й, леко иронична поза подсказва, че отдавна се е превърнала в нещо повече от секретарка. (Можем да си зададем въпроса откъде се е сдобила с прекрасния пръстен — ако дадем воля на циничното ни подсъзнание, съвсем точно ще отгатнем произхода на подаръка.)