„Джуди. Заряза я сама, идиот такъв. Сигурно вече се е натъпкала с нови хартии — лудите са много лукави…“
Втурва се в спалнята и облекчено въздъхва, като заварва жена си, както я остави — захлупила лице върху завивките, с разпилени коси. Изведнъж си дава сметка, че тревогата за побърканата му жена отстъпва по важност пред страха за изчезналия му син.
„Най-късно до четири ще е у дома… сто процента.“ Четири часът мина и отмина. Духна силен вятър и стоте процента се разхвърчаха на всички страни. Фред отмества крака на жена си и се настанява на леглото. Вдига телефона и избира някакъв номер. Той е съвсем прост — съдържа едва три цифри.
— Альо, полицейско управление, Дюлак на телефона, спешна помощ ли ви трябва?
— Полицай Дюлак, обажда се Фред Маршал. Искам да говоря с Дейл, ако е в участъка. — Почти е сигурен, че не си е тръгнал. Дейл работи до късно, особено откакто…
Бързо прогонва края на изречението, но в съзнанието му сякаш вилнее хала. — Вижте, господин Маршал, той е тук, но в момента провежда една среща и не е удобно… — Свържете ме.
— Извинете, като че ли не ме разбрахте. Има посетители от щатската полиция и ФБР. Не може ли да оставите съ…
Фред затваря очи. Колко интересно се заформи, а? Звъни на номера за спешна помощ 911, но оня кретен като че ли вече не помни този факт. Защо? Защото се обажда неговият стар познайник Фред Маршал, от когото си купи сенокосачка по-миналата година. Господин Маршал сигурно е избрал 911, защото го е домързяло да провери служебния номер. Понеже познатите на Боби не могат да изпадат в истинска беда.
Фред смътно си спомня, че тази сутрин и той самият бе на подобо мнение — но онзи бе съвършено друг Маршал, който не допускаше, че Рибаря ще докопа собствения му син. В никакъв случай не и собствения му син.
Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.
— Ало? Господин Маршал? Фред? Още ли сте…
— Вижте какво. — Не отваря очи. В „Голтсис“ отдавна щяха да са минали на „ти“, само дето в момента магазинът му се струва толкова далечен, сякаш се намира на друга планета — планетата Абала в Слънчевата система Опопанакас. — Моля ви да ме слушате внимателно. Ако трябва, си записвайте. Жена ми полудя, а синът ми е изчезнал. Проумявате ли какво ви казвам? Жена — луда, син — изчезнал. Свържете ме с началника!
Но Боби Дюлак не изпълнява нареждането. Стигнал е до важно умозаключение. Един по-деликатен детектив (като Джак Сойер в младите си години например) би го запазил за себе си, но Боби не може. Току-що е ударил десетката.
— Господин Маршал? Фред? Синът ви има велосипед марка „Шуин“, нали? С три скорости, червен, с новичка табелка за номер с надпис… ъ-ъ… „БИГ МАК?“
Фред не е в състояние да отговори. В продължение на няколко безкрайни ужасни мига не може да диша. Мислите му се завихрят в ураган.
Горг му хвърли око… абала го отвлече. Най-сетне, когато вече е на път едва ли не да се задуши, гърдите му сякаш се отключват и от гърлото му изригва оглушителен рев:
— СВЪРЖИ МЕ С ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ГИЛБЪРТСЪН! НА СЕКУНДАТА, КОПЕЛДАК ТАКЪВ!
Крясъкът въобще не смущава жената, просната по очи на леглото. Линията прещраква. Фред чака. Не отнема дълго, но в това време пред очите му се изреждат раздраният тапет в стаята на сина му, издутото гърло на обезумялата му жена, кръвта която струи от ракитовия кош в съня му. Кръстът му вече агонизира от болка, но Фред я приема с благодарност. Действа му успокояващо — като телеграма от нормалния свят.
Най-сетне чува гласа на Дейл, който го пита какво се е случило, и заридава.
Глава 7
ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ откъде се е сдобил Хенри Лейдън с този зашеметяващ костюм — за жалост ние сме в пълно неведение. Може би от магазин за маскарадни костюми? Не, дрехата е твърде елегантна, личи си, че не е имитация, а оригинал. Но що за оригинал е това?! Широките ревери на фрака завършват три сантиметра под кръста, раздвоените пешове се спускат почти до долния ръб на колосаните широки панталони, чийто колан сякаш продължава нагоре под снежнобялата двуредна жилетка и стига едва ли не до гърдите. Хенри е с бели лачени чепици и бели кожени гети със ситни копченца, закопчани догоре; под високата твърда яка на ризата на съвършен възел е завързана широка бяла сатенена папийонка. Той излъчва старомодна дипломатическа изтънченост, хармонично съчетана с небрежна елегантност, но фракът и снежнобялата жилетка му придават онзи величествен разкош, характерен за музикантите и изпълнителите от афро-американски произход.
Ребека съпровожда Хенри до салона, а вечно недоволният Пит Уекслър ги следва, бутайки ръчна количка, натоварена с кашони с плочи; фантастичният костюм навява на младата дама смътен спомен за Дюк Елингтън в черно-бял Филм от миналото… или май беше Каб Калъуей? Закачливо повдигната вежда, ослепителна усмивка, прелъстително лице, на заден план оркестър… но това е всичко. (Ако бяха живи, господата Елингтън или Калъуей щяха да осведомят госпожица Вилас, че облеклото на този джазмен, включително панталоните тип „хайдрейп“ с басти „рийт плийт“ — термини, които въобще не фигурират в нейния речник — несъмнено е изработено по поръчка от точно определен майстор от общо четиримата „ъндърграунд“ шивачи, чиито ателиета са се намирали в кварталите, обитавани от чернокожи в Ню Йорк, Вашингтон, окръг Колумбия, Филаделфия и Лос Анжелес, и които през трийсетте и четирийсетте години се славели като истински виртуози в своя занаят, но уви, отдавна вече не са сред живите, както и прочутите им клиенти. Хенри Лейдън прекрасно знае кой е ушил костюма, кому е принадлежал и как е попаднал в неговите ръце, но се въздържа да споделя с хора като Ребека Вилас повече от онова, което те най-вероятно вече знаят.) В сумрачния коридор, който води към салона, белият фрак сякаш грее — впечатление, което допълнително се подчертава от огромните тъмни очила на господина — те са с бамбукови рамки, в чиито ъгълчета като чепроблесват сапфири.