Може би някъде съществува магазин за шикарни дрехи, притежавани от Великите Музиканти на Джаза от трийсетте години? Или дрехите остават в наследство на някой музей, който ги разпродава на търг? Ребека не може да сдържи любопитството си нито миг повече.
— Господин Лейдън, откъде се сдобихте с този прекрасен фрак?
Уж мърморейки под нос, Пит Уекслър подхвърля, че за целта е нужно да търчиш поне няколко километра след представител на етническа раса, започваща с буквата „н“.
Сякаш въобще не го е чул, Хенри се усмихва на младата дама:
— Важното е човек да знае къде да търси.
— Ама сигурно никога не сте чували за съществуването на сидита, а? Това е, тъй да се каже, революционно откритие в звукозаписната техника.
— Ти си гледай количката и си трай, момко! — срязва го госпожица Вилас. — Вече почти стигнахме.
— Драга Ребека, ако позволите — намесва се гостът, — госпо-дин Уекслър има пълно право да негодува. В крайна сметка откъде да знае, че притежавам три хиляди компактдиска? От друга страна, ако първоначалният собственик на тези дрехи може да се окачестви като „негро“, то и аз самият с гордост бих се наричал така. За мен би било невероятна чест. Де да можех да се представя за такъв!
Хенри е спрял насред коридора. Двамата му придружители са се вцепенили на местата си, по своему смаяни от хладнокръвието, с което употреби забранената дума. — При това човек дължи уважение на онези, които му помагат в изпълнението на професионалните му задълженията. Ето, господин Уекслър бе така любезен да изпълни молбата ми и да тръсне костюма, преди да го постави на закачалката.
— А-ха, плюс това сложих розовата лампа и турих грамфофона, колоните и другите боклуци точно където казахте.
— За което съм ви безкрайно задължен, господин Уекслър. Оценявам вашето съдействие.
— Хич не ми благодарете. Аз просто си вършех работата, де. Ама знаете ли какво? Ако искате, може после, като свършите, да ви помогна да си стегнете багажа.
Ребека е слисана от откритието, че макар да не се намира под благотворното въздействие на дантелени гащички и гол задник, Пит Уекслър е напълно обезоръжен. Изведнъж си дава сметка, че сляп или не, Хенри Лейдън е най-страхотният човек, с когото е имала честта да се запознае в целия си двайсет и шест годишен живот на тази земя. Вече не става дума за дрехите — пита се откъде се вземат такива хора?
— Мислите ли, че на улицата пред пансиона наистина е изчезнало момченце? — изненадва я той.
— Какво?!
— Май-май — потвърждава Пит.
— Какво? — продължава да се възмущава госпожица Вилас. Какво каза?
— Ми той ме пита, и аз му казах — оправдава се чистачът. Едвам сдържайки гнева си, шефката заплашително пристъпва към него:
— Искаш да кажеш, че това е станало на нашата улица? Било е отвлечено поредното дете, при това пред нашата сграда? А ти не си казал нищо нито на мен, нито на господин Макстън, така ли?
— Ами че то нямаше нищо за казване.
— Може би все пак ще ни обясните какво точно се е случило — намесва се Хенри.
— Ама, разбира се. Ами, значи, излязох да изпуша една цигара. — В това изказване има известна доза истина. Изправен пред избора, дали да извърви десет метра до „Маргаритка“, за да изгаси фаса в тоалетната, или да измине три метра до входната врата и да го хвърли на паркинга, Пит благоразумно предпочете втората възможност. — Та излязох, значи, и какво да видя? На улицата спряла полицейска кола. Заставам до плета гледам един младеж в униформа, май се казва Чита или нещо такова, та го гледам, тъкмо товари детско колело в патрулката. И още нещо, ама беше много дребно и не можах да видя добре какво е. Като хлопна багажника, извади тебешир от жабката и отбеляза с кръстчета на тротоара местата на колелото и на другото нещо…