— Колко странно, че го казвате. Напълно съм съгласен с вас. Крайно време е Джак Сойер да направи нещо. Ще предприема още един опит да му въздействам.
— Познавате ли го? — развълнувано пита Ребека. — О, да. Познавам го. Но не смятате ли, че вече е време да се захващам със задачата, поради която съм тук? — Има време. Пациентите са още навън. Ребека го повежда към салона. Тримата влизат в просторното помещение и застават пред подиума. Микрофонът е поставен до масата, на която са подредени тонколоните и грамофонът. С обезпокоителна точност Хенри отбелязва: — Доста е просторно. — Нима усещате? — Елементарно е. Сигурно вече сме почти до пулта.
— Намираме се точно пред него. Имате ли нужда от помощ? Хенри потропва с крайчеца на обувката си по страничната стена на дървената конструкция. Плъзва ръка по масата, напипва микрофона и отговаря:
— В момента не, миличка.
С плавен отскок се качва на подиума и воден от осезанието, докосва грамофона:
— Всичко е точно. Пит, бихте ли поставили плочите на масата? Горният кашон отсам, другият точно до него.
— Що за човек е вашият приятел Джак?
— Сираче на бурята. Душа човек, но доста опърничав. Трябва да призная, че понякога е нетърпим досадник.
През отворените прозорци долитат шумни разговори и детска глъч, като фон някой дрънка на пиано. Пит нагласява кашоните с плочите и отбелязва:
— Май трябва да изчезвам, че Веселяка сигурно ме търси. Сега направо ще се съдера от чистене.
Тръгва си, като небрежно бута количката и тътри крака. Ребека пита Хенри дали може да му услужи с още нещо.
— Централното осветление е включено, нали? Моля ви да го изгасите до идването на първата вълна. Тогава включете розовя прожектор и се пригответе да танцувате до припадък. — Искате да изключа лампите ли? — Изключете ги и ще видите.
Младата дама се връща на входа на салона, изключва осветлението и се уверява, че Хенри е бил прав. Вместо одевешната ярка, дразнеща фосфорссценция през прозорците струи меко, премрежено сияние, което придава на огромното помещение вид на празна сцена, стаена зад театрална завеса. Розовият прожектор наистина ще произведе страхотен ефект.
Увеселението на ливадата върви към края си. Възрастните дами и господа съсредоточено изгълтват ягодовите сладкиши и газираните напитки, сервирани по масите; пианистът със сламената шапка и червените ластици на ръкавите изсвирва финалните тактове на „Сърце и душа“ — ба бомп-ба бомп-ба-ба бомп-бомп-бомп — без капка финес, но затова пък много силно, затваря капака и се изправя, посрещнат от откъслечни ръкопляскания. Внуците, довлечени на големия празник с какви ли не жални уговорки, чевръсто се провират между масите и инвалидните колички и майсторски се изплъзват от родителския поглед, надявайки се да изкрънкат последно балонче от леличката с палячовския костюм и къдравата червена перука — о, каква неземна радост.
Алис Уедърс аплодира с все сили, и с право — преди четирийсет години същият този младеж с неохота усвояваше под нейно ръководство основите на музикалното изкуство, колкото да изкарва по някой и друг долар на празненства като днешното, които му даваха възможност да се откъсне от основното си занятие, а именно — да продава суичъри и бейзболни шапки на Чейс Стрийт. Вместо да ръкопляска, Чарлс Бърнсайд (изтъркан до блясък от добросърдечния Буч Йъркса и пременен със стара бяла риза и мръсни развлечени панталони) се е оттеглил под сянката на огромен дъб встрани от пъстроцветното стълпотворение, откъдето злобно се надсмива над всичко. Възлестият му врат стърчи над унило клюмналата яка на разкопчаната риза. От време на време изтрива с длан устните си или чопли зъбите си с нащърбения нокът на палеца, но инак почти не помръдва. Изглежда така, сякаш някой го е захвърлил край пътя и бързо е офейкал. Ако щъкащо детенце по погрешка се доближи до дървото, светкавично хуква в обратната посока, като че ли е оттласнато от невидимо силово поле.
Три четвърти от обитателите на „Макстънс“ празнуват — приличат се на пълен стомах край масите, клатушкат се наоколо на специалните приспособления за ходене, почиват си на сянка под дърветата, кротуват в инвалидните колички и куцукат нагоре-надолу по ливадата, в противоположните краища на която се намират Алис и Бърни; пускат шегички, дремят, кикотят се, подпръдват, попиват алените петна от ягоди по дрехите си, взират се в роднините си, в треперещите си ръце, в празното пространство. Пет-шест от най-изкукалитс са се издокарали с разноцветни хартиени шапки в крещящо блудкавочервено и крещящо блудкавосиньо — нюансите на пресилената радост. Жените от кухнята вече обикалят сред масите с големи черни чували за смет, защото скоро ще трябва да се оттеглят в своите владения, за да подготвят менюто за грандиозния банкет — картофена салата, картофено пюре, картофи със сметана, печен боб, желирана салата, салата със сметана и, разбира се, още фантастични ягодови пасти!