Безспорният наследник на това кралство — Веселяка Макстън, чието изражение е като на скункс, попаднал в кален гьол — вече час и половина раздава усмивки наляво и надясно и се ръкува с гостите, но вече започва да му писва.
— Пит — изръмжава, — къде се запиля, по дяволите? Започвай да сгъваш столовете, ясно ли е? И ми помогни да закараме тая паплач в салона. Поразмърдай се, да му се не види. Пълен напред!
Пит припва да изпълнява поставените задачи, а Веселяка звучно плясва с длани, размахва ръце и се провиква:
— Е-хо, моля за малко внимание. Слава на Бога, вижте какъв чуден ден слънчев ден се случи за нашия малък празник, а? Не е ли прекрасно?
Неколцина от присъстващите едва чуто възклицават в знак на съгласие.
— Хайде, хора, знам, че можете повече! Хайде, искам да чуя овации за хубавото време, за веселото парти и за неоценимото съдействие на всички служители и доброволци!
Този път усилията му намират по-жив отклик.
— Така ви искам! И знаете ли какво? Както казва Джордж Ратбън, и слепец ще види, че си прекарваме страхотно. Аз поне се забавлявам прекрасно, а най-веселата част едва сега започва! В салона ви очаква най-великият джазмен, за когото сте чували — Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди. Стан няма търпение да открие фантастичното шоу с музика и танци, което ще продължи чак до тържествената вечеря в чест на Празника на ягодките, а при това го наехме доста евтино… ама да не ме издадете, че съм ви казал! И така, драги приятели и роднини, време е да си вземете довиждане и да оставите любимите си близки да се впуснат във вихъра на златните шлагери каквито са и те самите, ха-ха! В „Макстънс“ всички сме златни шлагери. Даже и аз вече не съм първа младост, следователно ми се полага едно кръгче на дансинга с някоя късметлийка. Шегата настрана, време е да наденем балните пантофки. Целунете за довиждане мама или татко, баба или дядо, а на излизане при добро желание можете да оставите своята лепта за празника в кошницата на пианото на Рагтайм Уили. Десет долара, пет долара — колкото можете да отделите, все ще са ни в помощ да покрием разходите за това мило тържество, което организираме за вашите близки. Ние го правим от обич, но половината от тази обич е вашата обич.
Макар да ни се струва, че раздялата приключва изненадващо бързо, Веселяка не е на същото мнение, тъй като добре разбира че малцина имат желание да се бавят и миг повече от необходимото в пансион за възрастни хора; гостите разменят с близките си последни прегръдки и целувки, грабват изморените хлапета и в колона се изтеглят по ливадата към паркинга, като пътьом мнозина пускат банкноти в кошницата на пианото.
Пит Уекслър и Веселяка Макстън на секундата впрягат цялото си умение да придумат старците да се приберат в сградата. Веселяка ги убеждава с примамливи обещания:
— Хайде, госпожо Сивърсън, нима не знаете, че изгаряме от нетърпение да се развихрите на дансинга?
Пит предпочита директния метод:
— Аре, братче, време е да поразмърдаш старите кокали.
И двамата мъже прилагат техниката на тактичното и не дотам тактичното бутане и мушкане, подхващат под ръка разсеяните и насочват инвалидните колички, като крайната им цел е да натикат през вратата питомците, пълзящи със скоростта на охлюви.
Ребека Вилас е на своя пост и посреща гостите, които с противопоказна енергичност прииждат в нежния сумрак на салона. Хенри Лейдън стои неподвижно зад кашоните с плочи. Костюмът му блещука, главата му се очертава като тъмен силует на фона на прозорците. Пит е твърде зает и този път няма време жадно да съзерцава гърдите на Ребека, тъй като трябва да въведе в салона Елмър Джесперсън, когото придържа за лакътя, и много бързо да открие Торвалд Торвалдсън — негов най-омразен враг и съквартирант в стая № M12. С присъщата си изисканост Алис Уедърс пристига сама, оттегля се встрани и опира брадичка на долепените си длани в очакване да засвири музиката. Всички пансионери отдалеч заобикалят Чарлс Бърнсайд и така грозотата му изпъква необезпокоявано — необичайно високият и кльощав Бърни с болезнено хлътнали страни се шмугва през вратата и бързо се отдалечава от музикалния пулт към противоположния край на салона. Ребека Вилас случайно среща с поглед безжизнените очи на стареца и потръпва от ужас. Извръща се, но вниманието й е привлечено от Веселяка Микстън, който бута инвалидната количка на Флора Флостад, сякаш кара чувал с картофи, и й мята злобни погледи, които никак не подхождат на непринудената му усмивка. Времето е пари, дума да не става, но парите също са пари, тъй че, хайде да започваме, по-бързичко. Ребека се пита дали това е първата вълна, за която говореше Хенри. Отправя поглед към отсрещния край на салона и тъкмо се пита как да зададе въпроса оттук, когато установява, че е получила отговор — едва вдига глава а Хенри вече й прави знак да включва розовото осветление.