— Господин Бърнсайд, моментално престанете.
— Ъми знаеде ли вие за Фриц Хаарман, дой дед беже долкова брекразен човек? Вигаха му, витаха му „Вамбир, вамбир, Гановерзги вамбир“, да-да, да-да. На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари ха-ха-хо-хо.
— Престанете да си кълчите езика! Да не мислите, че ще се хвана!
В очите на Бърни отново припламва унищожителна злоба, която мигновено угасва. Навлажнява устни и заключва:
— Зъбуди зе, Бърн-Бърн.
— Както и да е, вечерята ще е в седем, ако желаете. Защо не идете да си полегнете?
Бърни я стрелва със заканителен, злобен поглед и тропва с крак, поставяйки началото на отегчителния процес на обръщането.
— Запиши си, ако искаш, Фриц Хаарман. От Хановер. — Думите му са придружени със стряскаща многозначителна усмивка. — Като дойде кралят, може да потанцуваме.
— Не, благодаря — отсича Ребека, врътва се и се отдалечава от дъртия ужас, високите й токчета отчетливо чаткат по коридора; има неприятното усещане, че онзи я следи с поглед.
Изисканата дамска чантичка я очаква на бюрото в малкия вестибюл без прозорци пред кабинета на Веселяка. Преди да влезе при него, откъсва лист хартия, драсва „Фриц Хаарман (?) Хановер (?)“ и пъхва листчето в централното отделение на чантата си. Дали означава нещо — сигурно не, но, от друга страна… кой знае? Умира от яд, че позволи на Бърни да я сплаши; ако й се отвори възможност да използва тази дреболия срещу него, ще направи всичко възможно да го изхвърлят от „Макстънс“.
— Дребен, ти ли си? — провиква се Веселяка.
— Не, лейди Магъуон с налудничавите кошмари. — Наперено влиза в кабинета и заварва директора да брои с огромно задоволство волните пожертвувания от потомството на клиентелата.
— Моята малка Беки май е недоволна от живота. Какво стана, да не би на танците някое зомби да ти е смазало крака?
— Не ме наричай Беки.
— Хайде, хайде, не бъди толкова кисела. Не можеш да си представиш какво богатство изкрънка от досадните роднини твоето приятелче с медното гласче. Сто двайсет и шест бинки! Чиста печалба! Чакай, чакай, я ми разкажи какво стана.
— Чарлс Бърнсайд ми надрънка куп гадости. На тоя мястото му е в лудницата.
— Ти шегуваш ли се? Дъртакът ми носи паричната равностойност на теглото си в злато. Винаги ще има място в сърцето ми. — Веселяка се ухилва и заравя шепи в банкнотите. — А имаш ли място в сърцето ми, сладурче, винаги ще ти се намери и място в „Макстънс“.
Ребека си припомня думите на Бърни: „Кралят беше в своята кантора и броеше малките сладури“ и се чувства омърсена. Ако шефът й не си беше лепнал тая провиснала, кретенски ухилена физиономия, със сигурност нямаше да й напомня толкова за любимия си дъртак. „На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари, ха-ха-хо-хо“ — нелошо описание на Френч Ландинг, изтръпнал от ужас в хватката на Рибаря. Направо да не повярва човек, че Бърни ще се заинтересува от убийствата повече от Веселяка. Шефът въобще не говореше на тази тема с изключение на онзи единствен случай, когато се оплака, че докато Дейл Гилбъртсън не благоволи да си поразмърда дебелия задник, не може да лъже, че отива за риба. Ама че гадост, а?
Глава 8
ДВА РАЗГОВОРА по телефона и друга, лична причина, която Джак всячески се мъчи да отрече, го изтръгват от сигурността на къщата му в Норуей Вали, в която се чувства като в пашкул, и го карат да потегли с колата си към полицейския участък на Френч Ландинг, намиращ се на Съмнър Стрийт. Пръв му се обади Хенри, който каза, че се е възползвал от почивката на Симфоничния Стан да позвъни от столовата на „Макстънс“, понеже не можел повече да мълчи. Сигурен бил, че днес на улицата пред пансиона явно е било отвлечено дете. Много съжалява, но каквито и да са причините, Джак да се Държи настрана от разследването — впрочем той дори не си е направил труда да ги изтъкне — отсега нататък не важат. Рибаря взима вече четвърта жертва — нали Джак не си прави илюзии, че Ърма Френо в най-скоро време ще потропа на вратата на дома си. Цели четири деца!
— Не — каза Хенри, — не съм го чул по радиото. Случило се е тази сутрин. Научих го от чистача в пансиона. Видял е как разтревожен полицай прибира в багажника на патрулната кола детски велосипед, изоставен на улицата.
— Добре, де — настоя, — може да не го знам със сигурност, но съм сигурен. До довечера Дейл ще идентифицира изчезналото хлапе и утре името му ще е на първа страница във вестника. Тогава гражданите на окръга наистина ще изгубят търпение. Толкова ли не разбираш? На хората им е достатъчно да знаят, че участваш в разследването — това много ще ги успокои. Вече не можеш да се радваш на лукса да си пенсиониран, Джак. Трабва да се включиш.