Двамата се запознаха по време на разследването на случая Киндърлинг и още тогава Джак бе приятно впечатлен от Лънд, който не жалеше време и усилия. Обожаваше работата си, униформата и значката, уважаваше шефа си и бе изпълнен с истинско преклонение пред лосанжелеския детектив, поради което часове наред безпрекословно дежуреше на телефона, обикаляше държавните регистри и не слизаше от колата, докато по няколко пъти проверяваше противоречивите данни за конфликта между един уисконсински застрахователен агент и две момичета от Сънсет Стрип. През цялото време младежкият му ентусиазъм не секваше — напомняше на защитник от гимназиалния отбор, участващ в първия си мач.
Сега изглежда променен. Под очите му има тъмни сенки, лицето му е изпито, скулите изпъкват. Но безсънието и умората не са единствената причина за състоянието му — погледът му издава безпомощното изумление на човек, преживял шок. Рибаря е откраднал голяма част от младостта на Том.
— Ще видя какво мога да направя — отвръща Джак, чувствайки се неловко, че дава напразни надежди.
— Каквото и да направите, все ще ни е от полза.
Това е прекалено — прекалено сервилно, докато Лънд го води към кабинета, Джак си казва: „Аз да не съм месия.“
Мисълта го кара да изпита чувство на вина.
Том почуква, отваря вратата, обявява пристигането на посетителя и след като го въвежда в стаята, изчезва като призрак, незабелязан от двамата мъже, които стават да посрещнат новодошлия и се взират в него: единият с видима благодарност, другият — с огромна признателност, примесена с неприкрита надежда, които карат Джак да се почувства още по-неловко.
Дейл промърморва нещо, за да представи посетителя, а Фред Маршал бърза да подхване:
— Много ви благодаря, че се съгласихте да дойдете, толкова съм ви задължен. Това е всичко, което съм в състояние да… — Протегнатата му ръка щръква като дръжка на помпа. Когато Джак поема дланта му, лицето на Фред се сгърчва от нов прилив на чувства. Буквално се вкопчва в ръката му, едва ли не като животно в плячката си. Стиска я нееднократно. Дори се просълзява.
— Не мога… — Издърпва длан и избърсва сълзите си. Чистосърдечният му поглед издава болезнена уязвимост. — Боже Господи! Толкова се радвам, че сте тук, господин Сойер. А може би трябва да ви нарачам „лейтенант“, а?
— Казвайте ми Джак. Хайде сега вие двамата разкажете какво се е случило.
Дейл му прави знак да заеме свободния стол; тримата мъже се настаняват и болезнената, но по същество простичка история за Фред, Джуди и Тайлър Маршал започва. Пръв взема думата Фред и обяснява надълго и нашироко. Според неговата версия една храбра и безстрашна жена, любяща съпруга и майка, се огъва под натиска на много и необясними промени и развива загадъчни симптоми, с лека ръка пренебрегнати от нейния неук, глупав и себичен съпруг. Бръщолеви несвързано, изписва с налудничави излияния цели листове, които после тъпче в устата си и се мъчи да погълне. Предусещала е трагедията и е обезумяла. Звучи абсурдно, но себичният съпруг смята, че това е причината за психическото разстройство. По-точно мисли, че мисли, защото разсъждава по този въпрос още от първия си разговор с Дейл, и макар подобно твърдение да звучи налудничаво, в известен смисъл е логично. Как иначе да си го обясни човек? Мисли, че жена му е започнала да се побърква, защото е предчувствала наближаването на нещастието. Подобни неща сигурно са възможни, кой знае. Ето и пример — безстрашната, умствено разстроена жена е знаела, че прекрасното й хубаво момченце е изчезнало още преди глупавият и себичен съпруг, който днес както обикновено е отишъл на работа, да й съобщи за намерения велосипед. Което само доказва заключението, до което е стигнал. И така, доброто момченце излязло с трите си другарчета, но те се върнали у дома, а полицай Чита намерил на тротоара пред „Макстънс“ само колелото на синчето им и самотната маратонка „Рийбок“.
— Дани Чита ли? — пита Джак, който също като Фред Маршал започва да смята, че мисли някои доста тревожни неща.
Сетне Дейл разказва своята версия на историята, която е значително по-кратка: момче излиза на разходка с велосипеда си и изчезва, вероятно е отвлечено на улицата пред „Макстънс“. Това е всичко, което знае, но се надява, че Джак Сойер ще съумее да запълни много от белите полета.
Джак Сойер, в когото другите двама настойчиво се взират, не отговаря веднага, тъй като се нуждае от време, за да привикне към трите мисли, които смята, че мисли. Първата не е точно съждение, а по-скоро емоционална реакция, въплъщение на скрита мисъл: Джак установи, че Фред Маршал му е симпатичен още от мига, когато се вкопчи в десницата му и възкликна „Боже Господи!“ — с което предизвика неочакван обрат в в сюжета на деня. Фред Маршал е олицетворение на рекламен образ на живота в малкия град. Ако негова снимка се постави на билборд, рекламиращ агенция за недвижими имоти във Френч Ландинг, гражданите на Милуоки и Чикаго ще се втурнат да купуват къщи в този край. С хубавото си, приветливо лице и стройното телосложение на спортист Маршал излъчва отговорност, почтеност, любезност и добросъседство, скромност и щедрост. И постоянно се обвинява в глупост и себичност, с което буди нарастваща симпатия у Джак. Наред с нея нараства и съчувствието за сполетялото го ужасно нещастие, което на свой ред усилва желанието да му помогне. Дойде в участъка с нагласата да разреши проблема като полицай, но детективските му инстинкти явно са закърнели от неупотреба и в действителност реагира като обикновен съгражданин. Много добре знае, че ченгетата рядко приемат като обикновени граждани хората, впримчени в последствията на едно престъпление, определено не и в началните етапи на разследването. (Отношението му към този човек се гради на наблюдението, че Фред Маршал — такъв, какъвто е — е неспособен да храни подозрения към никого, с когото е в добри отношения.)