— От думите му недвусмислено се убедих, че не знаете нищо за изчезването на вашия другар — отвръща Джак.
Ъби си отдъхва, но за всеки случай продължава да се мръщи застрашително на всички. Накрая вперва злобен поглед в Джак, който повдига вежди.
— Не съм ревал. Може да ме беше страх, обаче не ревах.
— Да, уплаши се наистина. Друг път да не ме лъжеш. Имаше шанс да помогнеш на полицията, но ти го пропиля.
Хлапакът се мъчи да осмисли думите му и донякъде успява:
— Добре, ама аз показах пръст на тъпата музика, не на вас.
— И на мен не ми хареса. Обаче онзи човек, с когото бях, много настояваше да я изслушаме. Знаете ли кой беше той? — Сервира отговора право в мнително смръщената му физиономия: — Джордж Ратбън.
Сякаш е произнесъл Супермен или Арнолд Шварценегер. Подозренията на Ъби се изпаряват на секундата, в резултат на което лицето му се преобразява. Малките тесни очички се изпълват с невинно изумление:
— Ама вие познавате Джордж Ратбън?
— Той е един от най-добрите ми приятели. — Джак не уточнява, че в известен смисъл другите му най-добри приятели също са Джордж Ратбън.
— Супер!
На заден фон Ти Джей и Рони пригласят:
— Супер!
— Самият Джордж е страхотен. Ще му предам думите ви. Време е обаче да слизаме долу и да се качвате на велосипедите.
Все още зашеметени от мисълта, че са зърнали великия, върховния Джордж Ратбън, хлапетата яхват велосипедите, отдалечават се по Съмнър Стрийт и след малко свиват по Втора улица.
— Този трик с Джордж Ратбън много ми хареса. Хлапетата си тръгнаха щастливи.
— Не беше трик.
От изумление Боби не уцелва входната врата:
— Джордж Ратбън наистина ли ви е приятел? — Да. Но понякога е страшно досаден.
Дейл го посреща с предпазливо очакване, ала надеждата в погледа на Фред Маршал къса сърцето на Джак.
— Е? — пита полицейския началник, (пера)
— Прав си, че крият нещо, но е несъществено.
Фред Маршал се сгърчва на стола, а част от вярата му в бъдещето се изпарява под формата на звук, подобен на свистене на спукана автомобилна гума.
— Малко след като излезли от „Севън-Илевън“, Уекслър изпратил Ти Джей да се върне да потърси сина ви. Ти Джей стигнал до Куин Стрийт, където видял велосипеда и маратонката на тротоара. Естествено хлапетата веднага си помислили, че е замесен Рибаря. Ъби Уекслър се досетил, че може да ги обвинят, задето са изоставили приятеля си, и съчинил историята, която вече знаете — че Тай сам си е тръгнал, докато всъщност е било обратното.
— Ако си ги видял заедно към осем и десет, значи Тайлър е изчезнал едва няколко минути след това. Тоя какво, да не причаква децата по храсталаците?
— Може би именно това прави. Прати ли хора да огледат плета?
(пера)
— Щатските го претърсиха най-щателно. Намериха само листа и кал, нищо повече.
Фред стоварва юмрук на масата, сякаш набива клинци, и заявява:
— Велосипедът на сина ми е забелязан едва четири часа след изчезването му. Вече наближава седем и половина! Детето го няма цял ден! А аз се мотая тук, вместо да изляза да го търся.
— Фред, всички търсят сина ти. За Бога, дори щатските ченгета, че дори и ФБР.
— Не им вярвам — отсича Фред. — Още не са намерили Ърма Френо. Защо смяташ, че ще намерят моя син? Мисля, че оставя един-единствен шанс. — Обръща към Джак и от вълнение очите му грейват като електрически крушки. — И този шанс сте вие господин лейтенант. Ще ми помогнете ли?
Воден от третото хрумване, изцяло породено от професионалния му опит, но временно изтикано настрана, Джак ненадейно изтърсва:
— Бих искал да говоря със съпругата ви. Имате ли нещо против да ви придружа, ако утре ходите на свиждане?
Дейл мига учудено:
— Може би не е зле най-напред да го обсъдим.
— Мислите ли, че ще има полза?
— Възможно е — отвръща Джак.
— Във всички случаи на нея ще й се отрази добре. Вие нали живеете в Норуей Вали? Тъкмо сте ми на път. Мога да ви взема в девет.
— Джак — отново прави опит да се намеси Дейл.
— Чакам ви в девет — заключава Сойер, пренебрегвайки сигналите на пълно объркване и гняв, които излъчва неговия стар приятел полицейският началник, както и гласчето, което нашепва
(перо).
— Невероятно — диви се Хенри Лейдън. — Не зная благодарности ли да изказвам или поздравления. Може би и двете. Вече е твърде късно да се изкараш „суперяк“ като мен, но може и да го докараш до „пълен маниак“.
— Виж, не прекалявай. Отидох само защото не исках бащата на детето да цъфне у дома.
— Това не е единствената причина.
— Прав си. Мъчеше ме странно безпокойство и се чувствах като звяр в клетка. Исках да сменя обстановката.