— Ако не ти се говори за проблема, какъвто и да е той, можеш поне да ми разкажеш какво се случи в участъка. Явно няма съмнение, че е отвлечено поредното дете.
— Почти никакво, опасявам се. Изчезнало е момченце на име Тайлър Маршал. Бащата се казва Фред Маршал и работи в „Голтсис“. Познаваш ли го?
— Отдавна не съм си купувал комбайн.
— От самото начало Фред ми направи впечатление на изключително симпатичен човек — споделя Джак и се впуска в най-подробен разказ за случките и прозренията, осенили го тази вечер, пропускайки да спомене третото си хрумване, което остана неизказано.
— Наистина ли прояви желание да посетиш съпругата на Маршал? В психиатричното отделение на лютеранската болница ли е настанена?
— Да. Утре ще я посетя.
— Не разбирам. — Хенри се храни по следния начин: побутва с ножа пържолата, набожда с вилицата месото и отрязва тънка ивичка. — Защо искаш да се запознаеш с тази жена?
— Защото смятам, че по някакъв начин е замесена.
— Хайде стига, собствената му майка?!
— Не твърдя, че тя е Рибаря, защото, разбира се, не е. Но според съпруга й поведението й започнало да се променя още преди изчезването на Ейми Сейнт Пиер. При всяко следващо убийство състоянието й се влошавало и така до деня, в който изчезва синът им и тя превърта окончателно. Съпругът й каза, че нямал друг избор, освен да я закара в психиатрията.
— Не мислиш, че поводът е достатъчно красноречив?
— Чалнала се е още преди да й кажат за момчето. Мъжът й дори смята, че тя притежава някаква свръхестествена дарба! Твърди, че е предусещала убийствата и чувствала, че се задава нещастие. Знаела за изчезването на сина си още преди да открият велосипеда — като се върнал вкъщи, Маршал я заварил да къса тапетите и да бръщолеви някакви безсмислици. Не била на себе си.
— Чувал съм за подобни случаи, когато майки внезапно усещат, че децата им ги грози или вече ги е сполетяла опасност, тоест съществува някаква телепатична връзка. Звучи малко като врели-некипели, но сигурно е възможно.
— Не вярвам в телепатията, нито в съвпаденията.
— И как виждаш нещата?
— Джуди Маршал знае нещо; подозирам, че каквото и да е то, със сигурност ще бъде гвоздеят на програмата. Фред не е забелязал нищо нередно в поведението й — той е твърде близо до нея — но и Дейл го е пропуснал. Да го беше чул какви ги говори за нея.
— Какво толкова може да знае бедната жена?
— Например кой е извършителят. Вероятно е някой, който по някакъв начин е свързан с нея. Който и да е той, тя знае името му и това я побърква.
Хенри се мръщи и вилицата му подскача из чинията, търсейки пържолата.
— Значи смяташ да посетиш госпожа Маршал и да я накараш да проговори.
— В общи линии, да.
Признанието е последвано от мълчание. Хенри безмълвно дялка месото, внимателно сдъвква отрязаните ивички и обилно полива храната с каберне от Йордания.
— Как мина танцовата забава? Хубаво ли беше?
— Истинска прелест. Очарователните старчоци до един излязоха на дансинга, включително прикованите в инвалидни колички. По едно време някакъв тип малко ме изкара от равновесие. Държа се грубо с възрастна дама на име Алис и ме помоли да пусна „Кошмарът на лейди Магъуон“, но както ти е известно, подобно парче не съществува…
— Казва се „Сънят на лейди Магъуон“ и е на Уди Хърман.
— Браво на теб. Работата е там, че гласът му беше отвратителен. Стори ми се, че говори адско изчадие! Така или иначе, не носех тази плоча и той помоли за „Не мога да започна“ на Бъни Бериган. По една случайност това беше любимата песен на Роуда. Имайки предвид сантименталните ми слухови халюцинации напоследък, тази молба ме разтърси до мозъка на костите. Не зная защо.
В продължение на няколко минути двамата мълчаливо се хранят.
— Какво си мислиш, Хенри? — обажда се по едно време Джак. Домакинът скланя глава, сякаш се вслушва във вътрешния си глас. Смръщва вежди и оставя вилицата. Явно вътрешният глас продължава да настоява. Най-сетне той намества очилата си и се извръща към госта:
— И въпреки това продължаваш да разсъждаваш като ченге. Джак решава да запази за себе си подозрението, че това не е комплимент:
— Какво искаш да кажеш?
— Гледната точка на ченгетата се различава от онази на неченгетата. Полицаят срещне ли някого, веднага вижда в негово лице закононарушител. И през ум не му минава, че човекът може да е невинен. Старите кучета, които работят в полицията от десет и повече години, подозират всеки цивилен гражданин в някакво престъпление, което за момента е неизвестно. На Джак му хрумва, че нагласата, която слепецът описва, е много често срещана сред бившите му колеги от полицията.