Джак избира подходящо място и преустановява четенето за тази вечер, затваря книгата и се прозява. Хенри се изправя и се протяга. Изпраща госта чак навън, за да се полюбуват заедно на ширналото се лятно небе, осеяно с ярки звезди.
— Я ми кажи нещо — започва Хенри. — Давай.
— Когато днес беше в участъка, като полицай ли се чувстваше? Или имаше усещането, че се преструваш?
— Аз самият много се изненадах от реакцията си. За нула време отново станах ченге.
— Това е хубаво. — Защо?
— Защото означава, че напредваш към мистериозната тайна, вместо да се опитваш да избягаш от нея.
Джак клати глава и безмълвно се усмихва, преднамерено лишавайки Хенри от удоволствието да получи отговор; качва се в пикапа и пожелава на домакина лека нощ. Двигателят се закашля и забръмчава, фаровете оживяват и Джак потегля към дома.
Глава 9
НЯКОЛКО ЧАСА ПО-КЪСНО Джак върви по централната алея на опустял увеселителен парк под сиво есенно небе. Наоколо няма жива душа, вратите на дървените павилиони са заковани с препречени дъски, пред очите му се мяркат надписи като „фенуей франк — хотдог“ „Стрелбището на Ани Оукли“ „Хвърляне на рингове“. Валяло е и очевидно отново се задава дъжд, въздухът е натежал от влага. Недалеч отеква самотният грохот на вълните, които се разбиват в безлюдния чакълест бряг. Наблизо някой умело свири на китара. Мелодията е уж жизнерадостна, но на Джак му се струва като музикално въплъщение на ужаса. Пита се какво търси в лунапарка. Бил е тук и преди, знае, че мястото е опасно. Подминава влакчето, зазимено под дъсчена конструкция с надпис: „ВИСОКОСКОРОСТНИЯТ ОПОПАНАКС ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕН ПРЕЗ 1982 г. В ДЕНЯ НА ПАДНАЛИТЕ ВЪВ ВОЙНИТЕ. ДО НОВИ СРЕЩИ!“
„Опопанакс“ — замислено повтаря Джак. Но вече не е Джак, а Джаки и двамата с майка му бягат. От кого? От Слоут, разбира се. От неуморния чичо Слоут.
„Спийди — хрумва му и в същия миг някой запява с топъл, леко дрезгав глас: «От клона меден глас се лее, червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…» А, не. Не искам да те виждам. Не я ща тая сладка песен. Ти и без друго не си тук, защото си мъртъв. Проснат на кея в Санта Моника. Плешив, възрастен, чернокож мъртвец в сянката на застинала въртележка…“
О, не. Пробуди ли се веднъж, някогашната детективска логика се впива като тумор и работи дори насън; не е нужно да е велик детектив, за да се досети, че не се намира в Санта Моника: тук е твърде студено, а лунапаркът — твърде западнал. Това е царството на миналото, когато Джаки и Кралицата на второкласните Филми напуснаха Калифорния като истински бегълци, в каквито и без друго се бяха превърнали. И спряха чак на Източния бряг, където Лили Кавано Сойер…
„Няма да мисля за това, никога не мисля за това…“
… бе дошла да умре.
— Събуди се, събуди се, сънльо такъв!
Гласът на неговия стар приятел.
„Приятел, друг път. Той ме изпрати на онова пътешествие, изпълнено с изпитания, и застана между мен и Ричард, моя истински приятел. Едва не ме уби, за малко да си изгубя разсъдъка.“
„Зъб-уди зе, зъб-уди зе, зъб-уди зе. Време е да се изправиш пред страшния опопанакс. Време е да извадиш на бял свят спомена за миналото, бил той сладък или не.“
— Не — прошепва Джак и в този миг достига края на алеята. Намира се пред въртележката, която прилича на онази в Санта Моника, но също и на другата, която помни от… хм, от едно време. Тази е хибрид между двете — с други думи, специалитет на конкретния сън, нямащ нищо общо нито с тази, нито с онази. Но няма начин да сгреши човека с китарата, седнал под дървено шарено конче, изправено на задните си крака. Джаки би разпознал това лице сред хиляди други, сърцето му се изпълва с обичта, която изпитваше в миналото. Опитва се да я надвие, но малцина печелят подобни схватки, камо ли ако отново са се превърнали в дванайсетгодишни хлапета.
— Спийди!
Старецът се извръща и шоколадовото му лице грейва в усмивка:
— Пътнико Джак! Липсваше ми, синко!