— И ти на мен. Вече не пътувам. Установих се в Уисконсин. Това… — посочва магично преобразеното си момчешко тяло, облечено в джинси и фланелка — … това е само сън.
— Може да е, може и да не е. Във всеки случай трябва да попътуваш още малко, както ти повтарям от известно време.
— Какво искаш да кажеш?
В игривата усмивка се спотайва раздразнение:
— Джаки, не се опитвай да ме баламосваш. Изпратих ти перца. Изпратих ти и яйце от червеношийка. При това не едно, а много.
— Не може ли всички да ме оставят на мира? — Гласът му подозрително напомня хленч и е крайно неприятен. — Ти… Хенри… Дейл…
— Моментално престани — срязва го Спийди. — Нямам време да ти се моля до безкрайност. Играта загрубя. Ясно ли е?
— Спийди…
— Всеки трябва да си свърши работата — ти твоята, аз моята. Която е същата като твоята. Тъй че престани да хленчиш и не ме карай да търча след теб. Ти си стражар и винаги си бил такъв.
— Аз съм пенсиониран…
— Ще ти дам аз едно пенсиониране! Не ти ли стигат дечицата, които онзи изтрепа? Знаеш ли още колко ще убие, ако никой не го спре? А малкият, дето му е паднал в ръцете… — Спийди се навежда и черните очи блесват на тъмнокожото лице. — Това дете непременно трябва да бъде спасено, при това много скоро. Ако не успееш да го върнеш, ще трябва да го убиеш, колкото и да ми е неприятно. Защото то е Разрушител. Притежава огромна сила. Може би е достатъчен само още един като него, за да срути…
— За кого говориш? — прекъсва го Джак.
— За Пурпурния крал.
— Какво иска да срути този Пурпурен крал?
За миг Спийди се взира в него, но вместо да отговори, подхваща закачливата мелодийка:
— Червеношийка сладка песен пее, тъгата в миг ще се разсее…
— Спийди, не мога!
Чернокожият престава да пее, рязко дръпва струните на китарата и впива в момчето леден поглед, който пронизва сърцето на възрастния мъж, туптящо в гърдите му. Със силен южняшки акцент и нескривано презрение Спийди отсича:
— Виж какво, хващай се за работа. Стига се офлянква, стига рева, стига подсмърча. Не знам къде си си запилял куража, но върви да го намериш и се залавяй за работа!
Джак отстъпва. На рамото му се стоварва тежка длан и хлапакът с ужас си казва: „Това е чичо Слоут. Или Градинаря. Пак е хиляда деветстотин осемдесет и първа и всичко започва отначало…“
Но това са мислите на момчето, а сънят сънува мъжът. Порасналият Джак Сойер отхвърля отчаяното детинско примирение. „Не, не и не, в никакъв случай. Вече съм се отървал от тези места и лица. Хич не ми беше лесно и нямам никакво намерение да съсипя постигнатото заради някакви си въображаеми перца, шепа въображаеми сини яйчица и един неприятен сън. Намери си друг хлапак, Спийди. Този порасна.“
Извръща се, готов да влезе в сражение, но не вижда никого. На покритата с дъски крайбрежна алея е захвърлен детски велосипед, полегнал на една страна като мъртво пони. На задния калник е прикрепена регистрационна табелка с надпис: „БИГ МАК“. Около него са посипани лъскави черни пера. Изведнъж заговаря друг глас — равнодушен и хриплив, грозен и откровено зъл. Джак знае, че гласът принадлежи на създанието, което го докосна.
— Точно така, нещастник такъв. Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, иначе ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.
Изведнъж в дъските пред велосипеда се завихря въздушна яма, която се разширява като око на стреснат човек. Става все по-голяма и по-голяма. Джак се хвърля в нея — това е пътят към дома, пътят към неговия свят. Омразният глас го следва:
— Точно така, задръстено нищожество. Бягай! Бягай от Аба-ла! Бягай от Краля! Гледай да отървеш мизерната кожица!
Зловещ, слабоумен кикот го застига в тъмния проход между световете.
Няколко часа по-късно Джак стои гол пред прозореца в спалнята, откъдето наблюдава как небето на изток изсветлява и разсеяно се почесва. Буден е от четири сутринта. Почти не помни какво сънува (макар съпротивителните му сили да отслабват, още не е капитулирал напълно), но беглият спомен за чудатия сън го потиква към следния извод: така се бе разстроил от онзи труп на кея в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, че напусна работа, защото мъртвецът му напомняше на един отдавнашен познат.
— Това са фантасмагории! — С измамно спокоен тон той посреща пробуждащия се ден. — От напрежение бях получил нервно разстройство, типично за момчетата в юношеската възраст. Майка ми си бе втълпила, че е болна от рак. Грабна ме и потеглихме към другия край на Америка. Завлякохме се чак в Ню Хампшър — Великото Щастливо Място, където бе отишла да умре. После се оказа, че всичко било вятър и мъгла — някаква шантава артистична криза на възрастта, но къде ти ще разбере едно хлапе всичко това? Бях много травмиран. Присънваха ми се особени сънища. — Въздъхва и добавя: — Сънувах, че спасявам живота на майка си.