— За Бога! — полузасмяно, полуразплакано ахва Джак и се плесва по челото. — Какво беше това чудо, бе, Ричи? Знаеш ли нещо по въпроса?
Естествено, че знае. Обяснява на Джак, че току-що е имал изключително ярка… беее!… халюцинация.
— Имаш право, братле. Привидяха ми се гигантски зайци. Веднага ме заведи на сбирка на Анонимните алкохолици. — Застава на пътя и отново вперва поглед в югозападния хоризонт. И в дима. Там сигурно има село. Дали жителите му изтръпват от сенките на здрача? Боят ли се от идването на нощта? Страхуват ли се някое чудовище да не отмъкне децата им? Нуждаят ли се от стражар? Разбира се, че се нуждаят. Разбира се, че…
На пътя има нещо. Джак се навежда и вдига рекламна шапка на бейзболния отбор „Бруърс“, като по чудо попаднала в този свят с гигантски подскачащи зайци, но безсъмнено истинска. Съдейки по пластмасовата лента за регулиране на обиколката, шапката е детска. Джак поглежда дъното, знаейки какво ще види, и наистина от вътрешната страна на козирката с четливи букви е изписано: „Тай Маршал“. Шапката не е мокра като панталона му, подгизнал от утринната роса, но не е и съвсем суха. Лежи край пътя може би от вчера. Логично е да се предположи, че Тай и похитителят му са минали оттук, но на Джак не му се вярва. Може би под влияние на натрапчивия тътен от югозапад в съзнанието му изплуват друг образ и друга логика — Рибаря е скрил Тай на сигурно място и едва след това е минал отттук. Представя си го как крачи по черния път, стиснал под мишница опакована кутия от обувки, облепена с фалшиви марки. На главата му се кандилка шапката на Тай, която му е твърде малка. Но Рибаря не иска да разшири обиколката. Не иска нито за миг Джак да я сбърка с шапка на възрастен човек. Защото цели да го подмами в играта.
— Отвлякъл е хлапето в нашия свят — разсъждава гласно Сойер. — После е избягал с него в този свят. Скрил го е на сигурно място — както паякът крие мухата. Жив? Или мъртъв? По-скоро жив, струва ми се. Не зная защо. Може би просто така ми се иска да вярвам. Няма значение. После е отскочил до мястото, където е скрил Ърма. Взел е стъпалото и ми го е донесъл. Но е минал през този свят, оттук се е пренесъл в моя свят и е оставил пакета на верандата. По пътя обаче е загубил шапката. Дали е паднала от главата му?
Надали. Джак смята, че тоя изрод, изпаднал скитник и най-долен боклук нарочно е подхвърлил шапката. Знаел е, че мине ли по този път, Джак неминуемо ще се натъкне на нея.
Притиска шапката към гърдите си като запалянко на стадиона, отдаващ почит на националния флаг. Затваря очи и се съсредоточава. Оказва се по-лесно, отколкото очакваше, но някои неща явно не се забравят — например как се бели портокал, как се кара велосипед и как се преминава от един в друг свят.
„Момче кат теб и без друго няма нужда от евтино вино“ — с едва доловима насмешка отеква в съзнанието му гласът на неговия стар приятел Спийди Паркър. В същия миг му се завива свят, стомахът му се свива. Почти веднага в ушите му гръмва оглушителен рев на приближаващ автомобил.
Отстъпва крачка назад и отваря очи. Пред погледа му се мярва асфалтиран път… Норуей Вали Роуд, но…
Разгневен писък на клаксон — в следващия миг край Джак профучава прашен стар форд, чието странично огледало минава на педя от лицето му. Лъхва го топъл въздух, изпълнен с познатата миризма на въглероден двуокис, чува гневния възглас на младия шофьор:
— … аре земи се мръдни от пътя бе, загубеняк нещастен…
— Мразя разни селяндури да ме наричат „загубеняк“ — заявява Джак, стараейки се да имитира Здравомислещия Ричард и за тежест дори прибавя помпозния възглас „Беее!“, но сърцето му бие доста ускорено. По дяволите, едва не се прехвърли обратно пред очите на хлапака!
— Джак, имай милост, моля те — обажда се Ричард. — Всичко бе само сън.
Но Джак не е толкова наивен. Макар да се оглежда с неподправено изумление, дълбоко в себе си не се учудва ни най-малко. Първо, държи шапката — бейзболната шапка на Тай Маршал с надпис „Бруърс“. Второ, зад следващото възвишение се намира мостът над Тамарак Крийк. В другия свят, в който гигантски зайци те задминават с подскоци, бе изминал два километра, равняващи се на цели осем в неговия свят.
„И преди беше така — припомня си, — още по времето, когато Джаки беше на шест годинки. Тогава всички живееха в Калифорния и никой не живееше другаде.“