Но какъв беше принципът на действие на магията? Как можеше да се освободи човек от нея? Дали със същата магия е преобразена и неговата външност?
Въпросите се сипеха един след друг и очакваха своя отговор. Заблуда — това бе ключовата дума, думата, която Дърк многократно бе използвал. С помощта на магия Мийкс бе успял да заблуди Бен и да го накара да повярва, че медальонът, който носи, не е неговият. А Бен бе повярвал на тази заблуда. Бе приел заблудата за истина.
По дяволите! Сам бе изградил собствения си затвор!
Мийкс му беше внушил, че му е дал медальона си, а Бен бе приел това за самата истина!
Той не довърши мисълта си. Страхуваше се да я довърши, страхуваше се, че може да сгреши. Отново пое дъх. Нямаше смисъл да я довършва. Трябваше просто да я изпробва. Щеше да му се наложи да я изпробва.
И той отново се загледа в потока. Образът му се люлееше и променяше при движението на водата. Ето я маската му, помисли си той — маската, която виждаха всички, освен него. Той се опита да се успокои, после извади медальона пред очите си, хванал верижката с две ръце. Образът на Мийкс бавно се завъртя и слънчевите лъчи просветнаха върху потъмнялата му сребърна повърхност. Той съзнателно започна да диша бавно, забави пулса си и дори хода на времето. Съсредоточи цялото си внимание върху потъмнелия образ, като наблюдаваше как въртенето се забавя, докато медальонът съвсем спря да се върти. Изтласка образа, който виждаше, от съзнанието си и на негово място си представи образа на Паладин такъв, какъвто си го спомняше, как излиза през портата на Сребърния дворец на фона на изгряващото слънце. Зад потъмнялото и изтрито сребро той си представи сребро, което ярко блестеше, и се концентрира в тази представа.
Помни, че онова, което виждат очите ти, е лъжа. Само една лъжа.
Но нищо не се промени. Медальонът продължаваше да изобразява Мийкс. Бен преодоля паниката, която щеше отново да го обземе и се опита да остане спокоен. Нужно бе още нещо. Още нещо.
Премисляше всякакви възможности и ги отхвърляше. Не отместваше очи от медальона. Наоколо му гората бе напълно стихнала, тишината се нарушаваше само от време на време от песен на птица или шумоленето на вятъра в листата. Сигурен бе, че е на прав път. Ако разкъсаше първата брънка, цялата верига щеше да се разпадне. Щеше отново да си върне своята самоличност, силата на Паладин щеше да бъде негова и той да се освободи от магията. Трябваше само да намери ключа…
Той се прекъсна насред мисълта си. Плъзна пръсти по верижката до самия медальон. Той притисна медальона в ръце, погали неговата повърхност, гравирания му образ, като си представяше не Мийкс, а Паладин, който излиза от Сребърния дворец при изгрева на слънцето и идва право към него… И стана нещо неочаквано. Медальонът се затопли в дланта му и усещането, което имаше за него, се промени. Той го притисна още по-силно, без да изпуска представата от съзнанието си. Затвори очи. Представата му бе като бял маяк, който сочеше единствената му посока. Медальонът пареше ръката му, но той продължаваше да го притиска в шепи. Усети как повърхността му се променя, разпада се като стара кожа. Да! Медальонът продължаваше да го пари, после ярко засвети, почувства тялото си, обзето от пламъци, които се издигнаха нагоре и изчезнаха във въздуха.
Отново настъпи хлад. Той бавно отвори очи, после пръсти. Погледна медальона в дланта си. Той бе светъл и среброто му грееше непотъмняло. Можеше да се огледа в повърхността му. Образът на Паладин проблясваше насреща му.
Усмихна се широко, почти глупаво. Наистина се беше оказал прав. През цялото време медальонът е бил в него. Веригата в която беше окован, бе разкъсана!
ОТКРОВЕНИЕТО
Уилоу се размърда в съня си и постепенно се пробуди. Слънцето топло галеше кожата й и високите треви я гъделичкаха по лицето. Тя запримига, присви очи срещу неочакваната светлина и отново ги затвори. Струваше й се, че е сънувала, но не знаеше дали наистина беше така. Видя се как лети върху един облак и вятърът я носи над целия свят като крилата птица. Отново запримига, усети с гърба си твърдата земя. Беше се чувствала така свободна в този сън.