Дрямката я напусна и тя внезапно бе разбудена от един спомен. Надигна се и седна, обзета от паника. Не беше сънувала. Бе бягала наистина от Мийкс, от крилатия демон, от всички останали…
Тръпка премина по тялото й. С усилие отвори отново очи и ги присви срещу слънцето. Намираше се на голяма поляна посред горичка от широколистни дървета и тук-таме борове, едва ли не в сянката на Мърук. Стените на древната крепост се издигаха зад гърба й и острите им върхове се забиваха в следобедното небе. Склонът, който се спускаше надолу, бе целият изпъстрен с треви и уханията им се носеха в непомръдващия влажен въздух. Околните планини бяха странно притихнали.
Тя отмести поглед. На десетина крачки от нея стоеше черният еднорог и я гледаше, а златната юзда продължаваше да стои на изящната му глава.
Споменът й бе смесица от образи и чувства, които я заляха като ледена вода и тя остана поразена от тяхната сила. Почти без да съзнава какво прави, бе възседнала еднорога, ужасена от ставащото наоколо й, втурнала се като обезумяла, за да избяга от този ад. Нищо не изглеждаше такова, каквото е — нито Бен, нито непознатият, който се представяше за Бен, нито котаракът, нищо. Огън и разруха царяха навсякъде — и непоносима омраза! Единствената й мисъл беше да бяга, но нещо в докосването на еднорога я привлече. Хванала златната юзда, вкопчила пръсти в гривата му, тя се метна на изящното му тяло, обгърна тънката му шия и долепи лице до нея… Образите се сменяха, това бяха по-скоро чувства, отколкото представи, които я изпълваха с невероятен копнеж.
Едва си поемаше дъх. Бе възседнала черния еднорог, без да мисли и бе полетяла на него — тъкмо полетяла — по някакъв магически начин. Нямаше чувство за време и място; само будното усещане, че живее. Еднорогът я бе отнесъл надалеч от поляната. Но не само това. Той я бе отнесъл дълбоко навътре в нея самата, за да разбере коя е, коя е била и би могла да бъде. Това бе удивително и смайващо преживяване. Еднорогът й бе открил в живота смисъл, за който не бе и подозирала дори. Достатъчно бе само докосването му; нищо повече не й трябваше. Очите й се наляха със сълзи, когато си спомни онова усещане. Просълзи се при онзи спомен. Представите й бяха започнали да избледняват, но чувствата, които беше изпитала, си оставаха ясни и отчетливи. Колко силно нещо бе изпитала!
Тя изтри сълзите си и срещна очите на еднорога: Той продължаваше да я чака. Не побягна, както би могъл и както може би трябваше. Просто чакаше.
Но какво чака? Какво иска от нея?
Тя се почувства объркана. Наистина не знаеше. Погледна смарагдовозелените очи на еднорога с надеждата, че това вълшебно същество ще й даде отговор. Тя трябваше да узнае. Това невероятно същество разчиташе на нея — а тя дори не знаеше какво да прави. Чувстваше се безсилна и уплашена. Чувстваше се глупава.
Мийкс сигурно беше по следите им. Какъвто и да беше онзи котарак, нямаше да успее да отблъсне магьосника задълго. Мийкс щеше да ги открие и нея, и еднорога. Той искаше да притежава черния еднорог; в това непознатият бе прав. А значи може да е бил прав и за сънищата.
Което пък означаваше, че този непознат може би наистина е Бен.
Обзе я отчаян копнеж, но тя го преодоля. Нямаше време да мисли сега за подобна възможност. Черният еднорог бе в опасност и тя трябваше да намери начин да му помогне. Той явно чакаше помощ от нея, разчиташе на нея. Трябваше да открие как да му помогне.
А за това имаше един-единствен начин. Тя инстинктивно го разбра. Трябваше да докосне еднорога и да се остави магията му да я проникне. Трябваше да се отвори и възприеме неговите представи.
Започна да диша дълбоко и бавно, опитвайки се да се успокои. Страхът я бе направил несигурна. Струваше й се, че иска нещо немислимо. Никой не може да докосне един еднорог, без да загуби себе си. Никой. О, да тя вече бе докосвала това вълшебно създание — когато му слагаше вълшебната юзда и когато, възседнала го, избяга през поляната. Но и в двата случая едва съзнаваше какво върши; всичко й се бе струвало като мимолетен вълшебен сън. Докато сега искаше съзнателно и доброволно да го направи, с което рискуваше живота си. В това отношение всички легенди бяха единодушни. Еднорозите принадлежаха само на себе си. Докоснеш ли еднорог, изгубен си.
И все пак тя щеше да го направи. Беше се решила. Черният еднорог бе нещо повече от легендите отпреди хиляди години, той бе нещо повече от съня, който я беше увлякъл, повече дори от самото му физическо присъствие. Той бе един неизбежен копнеж, станал неразделна и неотклонна част от нея, една загадка, която трябваше да разреши. Смарагдовозелените очи на това създание отразяваха най-скритите й пориви. Нищо не беше тайна за него. Собственото й тяло я издаваше, то изпитваше непреодолим копнеж по еднорога. Обладал я бе порив по-силен от всичко, което познаваше. Всички опасности, въображаеми или реални, които можеше да крие черният еднорог, избледняваха пред този порив. Тя трябваше да реши загадката на еднорога каквото и да й струва това. Трябваше да разбере истината.