— Ти виждал ли си го? — веднага попита тя, хващайки се за споменаването на Бен като удавник за сламка. — Наблизо ли е той?
Абърнати намести очилата на носа си.
— Не, Уилоу, не съм го виждал. И той се изгуби, като всички нас. Ти добре ли си?
Сламката изчезна. Тя кимна безмълвно. Измъчваше я следобедното слънце, горещия ден и задухата. Чувстваше се като в затвор, който щеше да я закопае. Не чуваше гласовете на птиците и жуженето на насекомите. Появата на Абърнати загуби значение за нея и копнежът по черния еднорог отново я погълна. Извърна поглед.
— Почакай! — изкрещя Абърнати. — Какво правиш, момиче? Не докосвай това същество! Не разбираш ли какво може да ти се случи?
— Не ме доближавай, Абърнати — тихо му рече тя, но все пак изпита известно колебание.
— Да не би и ти да си полудяла? — ядоса се кучето. — Всички ли сте полудели? Няма ли някой, освен мен, който да разбира какво става? Онези сънища са лъжа, Уилоу! Мийкс ни е накарал да дойдем тук и ни е подвел да служим на неговите интереси. Накара всички ни да се държим като глупци! Еднорогът сигурно е част от неговия свят! Ти не можеш да знаеш какви са целите му! Не го докосвай!
Тя извърна поглед към кучето.
— Налага се. Потребно ми е.
Абърнати тръгна към нея, но когато видя как тя предупредително го погледна, веднага спря.
— Не прави това, Уилоу! Знаеш всички истории, легендите! — той сниши глас и зашепна. — Ще загинеш, момиче!
Тя мълчаливо и продължително го изгледа, после се усмихна.
— Та нали тъкмо там е работата, Абърнати. С мен е свършено вече.
Тя вдигна ръце и обгърна шията на черния еднорог.
Почувства как леден пламък премина през нея. Огънят обзе дланите, ръцете й, цялото й тяло. Усещането я накара да настръхне и тя силно потрепера. Отметна глава, като едва си поемаше дъх. Чу Абърнати, който викаше към нея като обезумял, но постепенно го изгуби от погледа си. Той беше там, но тя не го виждаше вече. Не виждаше нищо, освен лицето на еднорога пред себе си като безплътен силует в пространството. Пламъкът я обзе цялата, сля се със собствения й копнеж и тя бе разтърсена от неудържима страст. Започваше да губи себе си, да се разпада. Само миг още, и нямаше повече да бъде тя.
Опита се да отдръпне ръце от шията на вълшебното същество, но не можа. Беше се сляла с еднорога. И тъкмо в този момент витият му рог започна да свети с бяла магия и в съзнанието й изплува вихрушка от образи. Тя видя студена пустош. Видя вериги и огньове, бели полета, където подскачаха вързани еднорози, магьосници в тъмни мантии, които изричаха заклинания. Тук бяха Мийкс, Бен и Паладин.
И тогава се надигна вик, проникнат от такъв ужас и копнеж, че всички образи се разпиляха като парченца счупено стъкло.
Освободи ме! Пусни ме на свобода!
Болката в този вик бе непоносима за нея. Тя простена и този стон рязко я оттласна назад, откъсвайки я от еднорога. Препъна се и едва не падна — почти щеше да падне, ако Абърнати веднага не я бе подкрепил.
— Видях! — възкликна тя. Ала нищо друго не можа да каже.
Стонът й отекна сред дърветата.
ДВУБОЯТ
Този стон стигна и до Бен Холидей, който бе коленичил сам сред гората до ручея, дошъл най-после на себе си. Кралският медальон на Отвъдната земя лежеше в шепите му като блестящо сребърно чудо. Стонът се издигна над дърветата, тих и печален, и отекна като просвирване на вятъра между стените на каньон в утринната тишина.
Бен скочи, така че ставите му чак изпукаха. Не можеше да сбърка този вик. Беше Уилоу.
Вкопчи се в медальона и затърси с очи сред горските сенки, готов да се изправи срещу всичко, което би могло да заплашва силфидата. Бе обзет от ужас и страх. Какво ли ставаше с Уилоу? Втурна се напред, но спря и започна отчаяно да се оглежда, осъзнавайки, че не може да разбере откъде идва стонът. Стори му се, че се раздава отвсякъде. По дяволите! Мийкс щеше да чуе този стон също като него — Мийкс и онзи крилат демон. А може би Мийкс вече е… Толкова здраво стискаше медальона, че чак пръстите му изтръпнаха. Уилоу! Образът на силфидата изникна в съзнанието му — крехко и красиво същество, за чийто живот бе отговорен. Отново си спомни как Земната майка му бе повелила да я пази и той й бе обещал. Чувстваше се потресен от чувствата си. Цялата му душа бе разтърсена от истината, на която досега не бе обръщал внимание.
Той бе влюбен в Уилоу.
Тази мисъл го изпълни с изумление и безкрайно облекчение. През цялото време се беше борил с чувствата си, неспособен да ги приеме. Не искаше да допусне никого близо до себе си след загубата на Ани, някогашната си съпруга. Любовта бе отговорност и излагаше човека на риска да претърпи болка и загуба. А той не искаше това да се случва. Но чувствата бяха останали — както винаги става с чувствата, — защото той нямаше сили да ги отхвърли. Беше осъзнал тяхната реалност още онази нощ в източните пустоти, след като избяга от Страбон и Нощната сянка. Тя му се бе разкрила в съня, в който говореше с Еджууд Дърк за порива си да намери Уилоу.