Снощният сън все още го изпълваше с мрачни предчувствия. Този сън и истините, които му разкри, го плашеха.
Още не бе овладял напълно истинската същност на Паладин. Беше се преобразявал в този рицар в броня само веднъж, и то по-скоро случайно, отколкото съзнателно. Превърнал се бе в Паладин, защото трябваше да оцелее. Но преображението бе плашещо, то означаваше да излезе от своята кожа и да влезе под нечия чужда — на някого или нещо. Мислите на онова друго създание бяха сурови и жестоки, мисли на воин, на гладиатор. Това бяха мисли, изпълнени с кръв и смърт, пълната история на борбата за живот, която Бен едва започваше да разбира. Тя го изпълваше с откровен ужас. Чувстваше, че не може да владее докрай онова друго същество. Можеше само да се преобрази в него каквото и да значи това.
Не беше убеден дали може да го направи повторно. Не беше се опитвал, нито имаше желание да опитва.
Но нещо в него го тласкаше към това — също както в съня. Нещо му нашепваше, че един ден ще му се наложи повторно да се преобрази.
Поиска да го закарат до кантората на Холидей и Бенет. В събота тя не работеше, но Майлс Бенет щеше да бъде там. Майлс винаги ходеше в събота и работеше до обяд, като сверяваше диктовките и извършената следователска работа през седмицата, възползвайки се от отсъствието на всички досадници, които го прекъсваха и ядосваха през работно време.
Бен плати на шофьора и слезе на една пресечка близо до кантората от отсрещната страна на улицата. Бързо се скри във входа на някаква друга сграда. Покрай него минаваха пешеходци, които не му обръщаха никакво внимание, погълнати от собствените си грижи. Колите бързо се стрелкаха по улицата. По края бяха паркирани коли, но в тях нямаше никого.
— Предпазливостта няма да ми навреди — каза си той, въпреки това.
Излезе от входа, пресече улицата на зелена светлина, приближи сградата и влезе през стъклената врата във фоайето. Не забеляза нищо необичайно, нищо особено.
Побърза към отворения асансьор, влезе и натисна петнайсети етаж и се загледа как вратата се затваря. Асансьорът започна да се изкачва. „Само след няколко минути“ — помисли си той. А ако случайно Майлс го нямаше, просто щеше да отиде в дома му.
Но се надяваше да не се наложи. Все му се струваше, че няма да има време. Неизвестно дали поради съня, или поради обстоятелствата на неговото завръщане, определено имаше чувството, че нещо не е наред.
Асансьорът намали ход и спря. Вратите му се отвориха и той излезе в коридора.
Дъхът му спря. Отново се бе озовал лице срещу лице с Мийкс.
Куестър Тюс изчисти паяжините, които бяха премрежили тесния каменен вход на разрушената кула на замъка и влезе. Закашля се от праха, който запуши ноздрите му и недоволно промърмори нещо срещу влагата и мрака. Трябваше да се досети да донесе факла.
До него нещо просветна и той видя запалена факла. Буниън му подаде дръжката й.
— Тъкмо се канех да използвам магията си и да си направя сам! — каза подразнен магьосникът, но коболдът само се ухили насреща му.
Намираха се сред срутените стени на Мърук, древната крепост, която Куестър бе видял в съня си за изчезналите магически книги. Намираха се далеч на север от Сребърния дворец, високо в Мелкорските планини. Вятърът плющеше сред разрушените камъни и виеше надолу из празните коридори. Хлад лъхаше сред застоялия въздух, сякаш зимата приближаваше. Стаите и коридорите бяха запустели.
Куестър вървеше напред и се озърташе да забележи нещо познато. Спускаше се здрач, а той нямаше никакво желание да се скита из тази мрачна гробница след мръкнало. Като магьосник, той долавяше някои неща, които си оставаха скрити за останалите, и чувстваше, че над това място витае някакво зло.
Известно време опипваше пътя си, след което му се стори, че разпозна коридора, през който беше влязъл. Мина през всичките му завои, взирайки се в мрака. Паяжините и прахът се изпречваха на пътя му и му се явяваха паяци с размера на плъхове и плъхове, едри като кучета. Те пробягваха и пълзяха навсякъде и на него му се налагаше да внимава при всяка стъпка. Това беше наистина досадно. Изкушаваше се да използва магия, за да ги обърне на прах и да остави вятърът да ги издуха.
Коридорът свърна надолу и формата на стените му забележително се промени. Куестър забави ход, взирайки се в камъните. Изведнъж целият се изопна.