— Да, Майлс, разбира се — Бен се навъси. — Значи в кантората няма никакви проблеми? С теб всичко е наред и от мен няма специална нужда?
Майл се надигна, взе бутилката „Гленливет“ и наля в чашите по още един пръст, като широко се усмихваше.
— Неприятно ми е да ти го кажа, Док, но всичко върви от добре по-добре.
Тъкмо в този момент Бен Холидей започна да подушва нещо гнило.
След петнайсет минути се намери на улицата. Беше останал при Майлс точно колкото да не създаде впечатление, че нещо сериозно не е наред. Беше останал, макар че един глас в него се надигаше и му подсказваше, че трябва да бяга, за да спаси живота си.
Такситата в събота сутрин бяха много редки, тъй че той хвана автобус за кантората на Ед Самюелсън, с когото имаше среща на обяд. Седна сам на предпоследното място, като стискаше брезентовата торба, както дете спасителен пояс, и се опитваше да се освободи от чувството, че е наблюдаван отвсякъде. Седеше свит в костюма и официалния си панталон и се надяваше да се освободи от вледеняването, което бе обхванало тялото му.
„Размисли като юрист, каза си той. Разсъди подробно за всичко!“
Сънят го беше подвел. Майлс Бенет не беше в беда и нямаше нужда от неговото съдействие. Възможно е сънят да беше само проява на чувството му за вина, че бе оставил приятеля си пренатоварен. Възможно бе сънищата на Куестър и Уилоу да бяха съвпаднали с неговия съвсем случайно. Но той смяташе, че не е така. Нещо бе предизвикало тези сънища — нещо или някой.
Мийкс.
Но какво ли целеше неговият враг?
Той слезе от автобуса на „Медисън“ и мина покрай няколко сгради, за да стигне кантората на Ед Самюелсън. Продължаваше да се чувства преследван.
Срещна се със своя счетоводител и подписа няколко пълномощни, които да му дадат възможност да продължи да се занимава с неговите финансови дела в продължение на няколко години. Не очаквал да отсъства толкова, но човек никога не знае. Ръкува се на сбогуване с Ед и излезе от кантората в 12 и 35.
Този път почака да хване такси. Поиска от шофьора да го закара право на летището и хвана полетът в 13 и 30 на „Делта“ за Вашингтон. Озова се в столицата в 5 следобед и само след час взе самолет за Уейнсбъроу. През цялото време дебнеше, дали няма да срещне Мийкс. Някакъв човек в дрехи със защитен цвят втренчено бе вперил очи в него по време на полета от Чикаго. Една старица, която продаваше цветя, го спря на летището. Един моряк с брезентов чувал го блъсна, когато се обърна от гишето за билети. Но от Мийкс нямаше и следа.
На два пъти погледна камъка с руните по време на полета от Вашингтон за Уейнсбъроу. Първият път под въздействие на някаква интуиция, а после неохотно още веднъж. И двата пъти той светеше кървавочервен и пареше при докосване.
Тази нощ не продължи пътя си. Копнееше отчаяно да побърза и едва успя да се сдържи, но разумът надделя. Или може би страхът. Не му се искаше да попадне в Синята планина по мръкнало, защото лесно можеше да се изгуби или да пострада. А и нищо чудно Мийкс да го чакаше пред прохода на времето.
Спа зле и стана на зазоряване, облече се в туристическите дрехи и маратонките, хапна нещо, което по-късно не можеше да си спомни и се обади на пътната служба да го закара. Беше застанал във фоайето с брезентовия чувал в ръка и неспокойно се взираше през стъклата. След малко излезе. Денят бе студен, сив и неприятен; единственото хубаво беше, че е сух. Във въздуха се носеше неприятен дъх и очите му горяха. Всичко му се струваше чуждо. Провери камъка с руните пет-шест пъти. Той продължаваше да гори яркочервен.
Таксито пристигна малко по-късно и бързо го понесе по пътя му. Малко преди обяд той вече се изкачваше по гористия склон на националния парк „Джордж Уошингтън“, оставяйки зад гърба си Чикаго, Вашингтон, Уейнсбъроу, Майлс Бенет, Ед Самюелсън, всичко и всички на света, спрямо които в този момент се чувстваше беглец и чужденец.
Откри безпрепятствено мъглите и дъбовете, които бележеха входа към прохода на времето. От Мийкс нямаше и следа — нито привидна, нито реална. Гората бе стихнала й пуста, пътят — чист.
Бен Холидей се втурна към входа на тунела.
От другата му страна спря да тича.