Мийкс се усмихваше като червения котарак от „Алиса в страната на чудесата“.
— Второто привидение беше още по-интересна маневра. Тя отклони вниманието ти от същинските ми цели. О, да, аз бях през цялото време с теб, господин Холидей! Съпътствах те неотклонно! Докато мислите ти бяха заети с моя образ, аз се плъзнах под дрехите ти, не по-голям от дребно насекомо. Скрих се до теб и те оставих да ме доведеш обратно в Отвъдната земя. Медальонът позволява само на теб да минеш, господин Холидей — ала ако съм част от теб, той го позволява и на мен!
„Бил е скрит под дрехите ми, помисли си Бен отчаяно. Бил е с мен през целия път на връщане, без да си дам сметка за това. Ето защо камъкът с руните светеше предупредително. Опасността ме е съпътствала през цялото време, без да я забележа!“
— Каква ирония, нали, господин Холидей — сам ти да ме върнеш обратно? — кожата на бузите и челото на Мийкс се бе разтегнала в усмивка и лицето му наподобяваше череп. — Сам разбираш, че трябваше да се върна. Налагаше се да се върна незабавно, заради цялата дяволска, невероятна каша, която забърка! Даваш ли си сметка какви главоболия ми създаде? Не, разбира се, че не. И представа си нямаш. Не разбираш дори какво ти приказвам. Нищо не разбираш! И при цялото си невежество едва не съсипа неща, които съм градил с години! Ти всичко унищожи — ти и твоята кампания да станеш крал на Отвъдната земя!
Той отново изпадна в ярост и само с огромни усилия успя да се овладее. Но дори и тогава думите му бяха изпълнени с жлъч.
— Както и да е, господин Холидей. Както и да е. Това не те интересува и няма защо да го разискваме. Книгите вече са в мои ръце и ти повече не си опасен. Аз се сдобих с онова, което ми е необходимо. Твоят сън ми даде власт над теб, сънят на брат ми ми даде власт над книгите, а сънят на силфидата ще ми даде…
Той внезапно се прекъсна, сякаш се беше изпуснал да каже нещо повече. В стъклените му студени очи премина сянка на странно безпокойство. Той примигна и я прогони. Махна с ръка, сякаш да се приключи с този въпрос.
— Сънищата ще ми дадат всичко. Всичко — завърши той.
„Медальонът, мислеше си Бен като обезумял. Само ако успея да хвана с ръце медальона…“
Мийкс рязко се изсмя.
— Май има доста неща, които искаш да ми кажеш, господин Холидей? И още повече да направиш! — сбръчканото лице се надвеси отново над него. Суровите очи се впиха в неговите. — Е, ще имаш тази възможност, самозванецо. Аз ще ти дам възможността, от която ме лиши ти, когато разби кристала и ме остави в изгнание!
Той сви кокалестия си пръст като кука пред застиналия поглед на Бен.
— Ала първо трябва да ти покажа нещо. Ето го тук на врата ми — той пъхна ръка под мантията си. — Виж го внимателно, господин Холидей. Виждаш ли го?
Измъкна бавно ръка. Държеше между пръстите си някаква верижка. В единия й край висеше медальонът на Бен.
Мийкс се усмихна триумфално, когато видя отчаяния поглед в очите на Бен.
— Да, господин Холидей! Да, самозванецо! Да, бедни глупако! Това е скъпоценният ти медальон! Ключът към Отвъдната земя — който сега ми принадлежи! — и той бавно го размаха пред Бен, така че да отрази смесената светлина от пламналия рунен камък и светлината на свещта. Присви очи. — Искаш ли да знаеш как стана така, че се раздели с медальона си? Даде ми го по време на сън, който ти изпратих, господин Холидей. Свали медальона и ми го даде. Даде ми го доброволно. Не можех да ти го отнема насила, но ти сам ми го предостави!
Мийкс наподобяваше великан, който заплашваше да смаже Бен — висок, тъмен, надигнал се сред сенките. Той дишаше на хрипове.
— Май нямам друго какво да ти кажа, което да не ти е вече известно, а, господин Холидей?
Той бързо махна с ръка и невидимите вериги, които държаха Бен сякаш парализиран, паднаха. Можеше отново да се движи и говори. Ала не стори нито едното, нито другото. Просто зачака.
— Пъхни ръка под нощната си риза, господин Холидей — прошепна му магьосникът.
Бен направи, както му бе заповядано. Той напипа медальона, окачен на верижка. Извади го бавно. Медальонът беше със същата форма и размери като предишния, който сега Мийкс притежаваше. Ала гравюрата върху повърхността му бе различна. Нямаше го Паладин, Сребърният дворец и изгряващото слънце. Нямаше го сребристият му блясък. Този медальон сега бе черен като въглен и изобразяваше силуета на Мийкс, облечен в мантия.
Бен се втренчи в медальона, обзет от ужас, опипа го, без да може да повярва на очите си, след което го изпусна като опарен.