Куестър сурово поклати глава.
— Нямам време за подобни разигравания, който и да си. Знаеш това, което знаеш, защото си ни шпионирал. Подслушвал си разговорите ни и си преценявал как да ги използваш. Забравяш, че вече си признал всичко това на Негово Величество, когато те е заловил да тършуваш из спалнята му. Признал си всичко, когато си бил притиснат до стената. Имаш късмет, че охраната не те е убила, когато си се опитал да избягаш. Имаш късмет, че…
— Не съм се опитвал да избягам! — ядно изкрещя Бен. Той се опита да протегне ръка към Куестър, но Буниън веднага му се изпречи и го отстрани. — Чуйте ме! Аз съм Бен Холидей! Аз съм кралят на Отвъдната земя! Аз…
Вратата се отвори и се появи охраната, разтревожена от обезумелия му глас. Куестър им направи знак и те го хванаха за ръцете.
— Не правете това! — крещеше той. — Дайте ми възможност…
— Дава ти се възможност! — хладно отбеляза Куестър Тюс. — Използвай я и се махай!
Извлякоха Бен от стаята, докато той се опитваше да се съпротивлява и продължаваше да крещи кой е и да протестира срещу онова, което му е сторено, обзет от гняв и ярост. Пред очите му се мярна висока фигура с тъмна мантия, която бе застанала отдалеч и наблюдаваше сцената. Мийкс! Той изкрещя още по-силно и се опита да се освободи. Един от стражите го удари толкова силно, че звезди му се привидяха посред бял ден. Главата му се отпусна и виковете му стихнаха. Трябваше да направи нещо! Но какво? Какво?
Силуетът с мантията изчезна. Куестър и Буниън останаха назад. Извлякоха Бен пред вратите на двореца и го изхвърлиха вън от стените му. Мостът, който възстанови, когато се възкачи на престола, беше целият осветен от факлите. Повлякоха го по него. На отсрещния му край го захвърлиха на земята.
— Лека нощ, Ваше Величество — надсмя му се единият от стражите.
— Заповядайте отново — допълни другият. И те се отдалечиха през смях.
— Следващия път ще го извлечем за ушите — каза единият.
Бен остана да лежи на земята още миг, защото му се виеше свят. После бавно се изправи и погледна отвъд моста към светлините на двореца. Загледа се в кулите и бойниците, които блестяха сребристи на светлината на осемте луните на Отвъдната земя, вслуша се в стихващите гласове и тежкото скърцане на вратите, които се затваряха.
После всичко стихна.
Все още не можеше да повярва на случилото се.
— Мамо! — прошепна Уилоу с вълнение и копнеж.
Лунната светлина обагряше огромните гори на Езерната страна в смесица от цветовете на дъгата и разпиляваше сенките. Парснип се бе разположил далеч оттук и търпеливо чакаше нейното завръщане. Елдъру се намираше в далечината. Градът на Речния господар бе обгърнат в тишина, обитателите му спяха. Елдъру бе родният град на Уилоу, а Речния господар бе неин баща, ала тази нощ тя бе дошла не в родния си град и не при своя баща.
Дошла бе да потърси горската нимфа, която танцуваше пред очите й, подобно на феерично видение.
Уилоу бе коленичила в края на поляната, заобиколена от дълголетни борове и наблюдаваше как магията се разгръща пред очите й. Майка й се въртеше и отскачаше в нощната тишина, лека и ефимерна, родена от въздуха и носена от вятъра. Тя бе съвсем крехко създание, едва намек за живот. Беше покрита с бял тюл, бледозеленикавата кожа на детинското и тяло, прозрачна и лека, проблясваше под материята. Сребристите й коси, дълги до кръста, се ветрееха и проблясваха при всяко нейно движение като бели огньове на фона на нощния мрак. Носеше се под звуците на музика, която чуваше единствено тя.
Уилоу я гледаше като омагьосана. Майка й бе първично същество, толкова първично, че не можеше да живее сред хората, дори и сред тези от Езерната страна, които някога са били вълшебни същества. Беше се свързала за кратко с бащата на Уилоу, но това е било много отдавна. Беше се свързала с него само веднъж. Баща й беше почти обезумял от копнеж по горската нимфа, която не можеше да притежава, но майка й бе изчезнала безследно сред горите. Така и никога повече не се върна. От тази кратка връзка се бе родила Уилоу, за да напомня на баща си винаги за вълшебното създание, което желаеше, но не можеше да притежава. Този невероятен копнеж го изпълваше едновременно с любов и омраза. Той винаги бе изпитвал към Уилоу двойнствени чувства.
Уилоу го разбираше. Тя бе силфида, създание на първичните елементи. Бе истинско дете на своите двама родители — постоянството на баща й, който бе воден дух, се съчетаваше в нея с непостоянството на горската нимфа, майка й. Уравновесеният живот на баща й й даваше стабилност, но тя носеше в себе си и нещо от Дивата природа на майка си. Беше създание, изтъкано от противоречия. Аморфна, тя бе едновременно човек и растение. През по-голямата част от лунния цикъл беше човек, но за кратко в края на цикъла се превръщаше в растение — за една нощ на всеки двайсет дни. Бен остана шокиран, когато за първи път стана свидетел на нейното преображение. Тя се бе преобразила от човешко същество в дърво на същата тази поляна, захранвайки се с енергията, която майка й бе вляла в земята, докато танцуваше. Бен остана шокиран, но тя беше това, което е, и той трябваше да я приеме такава. Един ден дори би могъл да я обикне, както вярваше Уилоу. С баща й не беше така. Неговата любов не беше безусловна и щеше да си остане винаги такава. Той продължаваше да бъде пленник на неутолимия копнеж, който майка й събуждаше в него. Уилоу само правеше веригите му по-тежки.