Ето защо Уилоу не отиде при баща си, за да се опита да разбере съня за черния еднорог, а отиде при майка си.
Майка й се завъртя по-близо, като виеше снага с непонятна грация и сила. Въпреки своята първичност и капризи, майка й я обичаше — безусловно и безпределно. Тя винаги се явяваше, когато Уилоу имаше нужда от нея, защото връзката помежду им бе така силна, че те често долавяха взаимно мислите си. Сега общуваха безмълвно, като си предаваха мисли на любов и копнеж. Връзката им ставаше все по-силна, вътрешното им сливане надхвърляше всякакви мисли и думи…
— Мамо — промълви отново Уилоу. Имаше чувството, че сънува. Майка й танцуваше и тя виждаше зад движенията на танца онова видение, което я беше довело. Черният еднорог отново се появи — създание с изключителна, ужасна красота. Стоеше в тъмната гора, в която й се бе явил на сън, и изящният му силует проблясваше на лунната светлина сред сенките, подобно на призрак. Уилоу цялата бе разтърсена от гледката. В един миг то бе вълшебно създание, в следващия — демон от Абхаддон. Витият му рог припламваше и копитата му риеха горската пръст. Той се стрелна с наведени рога напред, после предпазливо се отдръпна. Изглеждаше обладан от нерешителност.
„Какво ли толкова го безпокои?“ — учуди се Уилоу. Тя внезапно сведе поглед и отговорът се намери в ръцете й. Отново държеше златната юзда. Инстинктивно разбра, че тази юзда кара еднорога да се плаши. Поглади юздата и усети с пръстите си гладката тъкан. Странен порив на чувства я облада. Юздата криеше невероятна сила! Тя почувства, че тази юзда може да подчини еднорога на волята й. Еднорозите бяха изчезнали от света, освен във вълшебния свят, където тя може би никога нямаше да се върне. Останал бе само този единствен еднорог и той можеше да бъде неин, ако поиска. Трябваше само да протегне ръка…
Но не, категорично се спря тя. Ако докоснеше това създание дори за миг, тя щеше да загуби себе си. Съзнаваше това, винаги го бе усещала. Трябва да занесе юздата на Бен, защото тя принадлежеше на него.
В този момент еднорогът вдигна глава, прелестен и грациозен. Черното му лице бе съвършено хармонично, дългите му косми се носеха като коприна от повея на вятъра. В очите му се четеше страх, страх от нещо друго, а не от силфидата и нейната златна юзда, страх от нещо, което тя не можеше да разбере. Уилоу се стъписа пред това колко ужасен беше този страх. Имаше чувството, че черният еднорог я поглъща с очи. Все повече се потапяше във видението. Тя примигна, за да се освободи от тази магия и в миг забеляза в очите на създанието не само страх, а и нещо друго. Безпогрешно различи в неговия поглед молба за помощ.
Тя вдигна ръце почти несъзнателно и понесе юздата пред себе си като талисман.
Черният еднорог изпръхтя силно и уплашено и сенките на гората потръпнаха. Сънят мигновено изчезна заедно с еднорога. Отново майката на Уилоу танцуваше сама на обгърнатата от борове полянка. Горската нимфа се превъртя за последен път като парче луна на фона на мрака, забави пируета и безшумно се озова край коленичилата си дъщеря.
Уилоу се бе свила от изтощение, силите й я бяха напуснали от напрежението, което й бе струвал сънят.
— О, мамо — промълви тя и хвана нежните бледозеленикави ръце. — Какво бе това, което ми се яви? — ала подир туй нежно се усмихна и от очите й се търкулнаха сълзи. — Няма защо да те питам, нали? И ти знаеш колкото и аз. Танцът е това, което чувстваш, а не знаеш.