Деликатните черти на майка й съвсем леко промениха изражението си — тя леко приведе очи, незабележимо сви устни. Разбираше дъщеря си, но не можеше да й помогне. Нейният танц не бе източник на познание, по време на танца си тя ставаше само проводник. Така се проявяваше магията в първичните същества.
— Мамо — Уилоу здраво стисна бледите й ръце и докосването вля сили в нея, — аз трябва да разбера, какво е породило тези сънища за еднорога и златната юзда. Трябва да узная защо ми се явява нещо такова, което ме съблазнява и плаши едновременно. На коя страна от това видение мога да вярвам?
Майка й на свой ред стисна ръцете й и откликна като птица в горската нощ.
Крехкият силует на Уилоу се приведе към нея и тялото й потръпна от студ.
— Значи има един единствен човек в Езерната страна, който може да ми помогне да разбера? — тихо попита тя. — Значи има човек, който знае? — на лицето й се четеше вълнение. — Мамо, аз трябва да отида при него! Още тази нощ!
Майка й откликна отново, настоятелно, тайнствено. Изправи се и бързо се завъртя на поляната и обратно, като размахваше ръце настойчиво. Утре, сякаш казваха те. Тази нощ не бива.
Уилоу вдигна лице.
— Да, майко — покорно пошепна тя.
Разбираше много добре. Дори и да иска — както много пъти й се беше случвало — не можеше да промени факта. Двайсетдневния цикъл бе към своя край; промяната щеше да настъпи. Изпитваше такава силна нужда от това, че едва успяваше да се овладее. Отново цяла потръпна. Трябваше да побърза.
Помисли си за Бен. Как й се искаше той да е тук с нея.
Изправи се и тръгна към центъра на поляната. Вдигна ръце към небето, сякаш да всмучат в себе си цветната лунна светлина. Цяла бе обгърната от сияние и започна да усеща как майчината й същност прелива от земята, върху която бе танцувала, в нея. Тя започна да я всмуква.
— Бъди с мен, мамо — молеше се тя, докато тялото й потръпваше. Краката й се огънаха и разсякоха като корени, които пропълзяха надолу в черната пръст, дланите и ръцете й се удължиха и се превърнаха в клони и преображението започна.
Само след минути то бе приключило. Уилоу беше изчезнала. Беше се превърнала в дърво и щеше да остане така до сутринта.
Майка й седеше отпусната до нея, като призрак на дете, явило се сред сенките. Известно време седеше, без да помръдне. Подир туй бледите й крехки ръце обгърнаха грубия ствол, който хранеше живота на дъщеря й и здраво го притиснаха.
Зазоряваше се. Луните на Отвъдната земя избледняваха една подир друга и нощните сенки се открехваха пред златистата мъгла, която бавно се издигаше откъм хоризонта на изток.
Куестър Тюс бродеше през залите на Сребърния дворец, изпит и окаян в сивата си мантия с цветни волани, и изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Сви зад един ъгъл близо до приемната и се блъсна в Абърнати.
— На сутрешна разходка ли? — запита писарят лукаво. Куестър измърмори нещо и бръчките на челото му още повече се врязаха.
— Не мога да заспя и не разбирам защо. Бог ми е свидетел, че съм достатъчно уморен.
Косматото лице на Абърнати остана безпристрастно. Той сви рамене и тръгна редом с магьосника.
— Доколкото разбрах, хванали са някого в спалнята на Негово Величество тази вечер — и той се е представил за краля.
Куестър отново измърмори.
— Някакъв луд. Имаше късмет, че го пуснаха. Негово Величество нареди. „Преведете го през езерото“ — разпореди той. На негово място аз нямаше да съм толкова великодушен.
Повървяха още малко.
— Странно е, че Негово Величество просто го е пуснал — забеляза Абърнати най-накрая, като сбърчи нос. — Той обикновено намира по-добър начин да се справи с враговете си.
— М-м — Куестър сякаш не го чуваше. Клатеше глава, погълнат от някаква мисъл. — Онова, което ме смущава, е, че онзи човек знаеше толкова много за сънищата. Знаеше за магическите книги, за връщането на Негово Величество в стария свят, за еднорога… — изведнъж Куестър спря. — Знаеше, изглежда, всичко. И така много си вярваше.
Никой от двамата не проговори известно време. Куестър ги поведе по едно стълбище, което извеждаше към външни парапети за наблюдение откъм предната част на двореца. Долу мостът, който свързваше острова със сушата, се простираше над езерото празен и обгърнат в мъгла. Куестър се взря през вдигащия се мрак към отвъдния бряг и го разгледа най-подробно. Бухалското му лице бе опънато като възел.
— Непознатият се е махнал — каза той най-сетне.