Абърнати любопитно го изгледа.
— А ти нещо друго ли очакваше? — попита той.
Напразно чака отговор на своя въпрос. Куестър продължи да гледа отвъд езерото, без нищо да каже.
ЕДЖУУД ДЪРК
Новият ден не завари Бен Холидей, забил нос в оградата на Сребърния дворец, както би могло да се очаква. Завари го поел на юг към Езерната страна. Крачеше бързо и целенасочено. Когато слънцето се издигна на хоризонта над долината на изток над мъглите и линията на дърветата, той беше изминал пет-шест мили от пътя си и бе решен да измине още два пъти по толкова до края на деня.
С усилие бе взел решението да тръгне. Размисля дълго време над него. Застанал в тъмнината и мрака и загледан в светлините на двореца, той дълго се опитваше да разбере какво става, така смаян, че половин час не можа да се помръдне; просто седеше там. Всякакви чувства бушуваха в него — от шок до страх и гняв. Всичко му се струваше лош сън, от който със сигурност ще се събуди — въпреки че времето за събуждане е пропуснато. Възпроизвеждаше събитията от нощта отново и отново в съзнанието си, опитвайки се да им даде някакво разумно обяснение, да разбере смисъла им или последователността им. Но все не успяваше. Всичко се свеждаше до едно и също — Мийкс беше вътре, а той вън.
Накрая с отчаяние си даде сметка, че станалото с него беше напълно реално. Беше се отказал от познатия и сигурен живот и свят, за да дойде в Отвъдната земя; рискувал бе всичко с надежда да намери нещо по-добро. Отвсякъде бе срещнал спънки, но ги беше преодолял.
Беше се сдобил наистина с онова, което повечето хора намираха само в сънищата си. И сега, когато започваше да се чувства спокоен с онова, което имаше, когато изглеждаше, че най-лошото е отминало, всичко, което бе спечелил с толкова усилия, му беше отнето и той се бе изправил пред определената възможност да го изгуби. Не беше възможно. Не беше справедливо. Но беше факт, а той нямаше да бъде преуспяващ съдебен адвокат през всичките онези години в стария свят, ако не признаваше силата на фактите. Тъй че преодоля своето отчаяние и сковаността, която му пречеше да се движи, прогони гнева и страха, и положи усилие да се опита да се справи със ситуацията. Все отново и отново разиграваше в съзнанието си случилото се, опитвайки се безуспешно да открие повече факти. Мийкс го бе накарал с хитрост да се върне в стария свят, той бе донесъл магьосника със себе си в Отвъдната земя. Това Мийкс бе постигнал, като беше му изпратил фалшив сън за Майлс. Но Мийкс бе изпратил също сънищата за изчезналите магически книги и за черния еднорог на Куестър Тюс и Уилоу. Това пък защо ли бе направил? Трябваше да има някаква причина. Сигурно съществуваше някаква връзка между тези сънища, Бен беше сигурен в това. Той беше сигурен също, че нещо е накарало Мийкс да избере тъкмо този момент, за да се върне в Отвъдната земя. Неговата филипика в спалнята ясно му бе дала да разбере това. По някакъв начин Бен бе объркал плановете му — и това едва ли беше свързано само с факта, че не можеше вече да продава трона на Отвъдната земя или че беше изхвърлен завинаги от родния му свят. Имаше още нещо — далеч по-важно за Мийкс. Гневът на магьосника спрямо Бен се разпалваше от събития и обстоятелства, които Бен още не беше разкрил. Те бяха принудили Мийкс да се върне — едва ли не от отчаяние.
Ала Бен нямаше и представа защо.
Разбираше само, че въпреки откритото предизвикателство, Мийкс не го беше убил, когато можеше. Това беше озадачаващо. Мийкс явно го мразеше твърде много, за да желае да го накара да страда като прокуден, ала дали не беше малко рисковано да го остави да се скита на свобода? Рано или късно все някой можеше да прозре измамата и да разбере истината за нещата. Мийкс не можеше да му отнеме самоличността, а Бен да остане непознат за всички твърде дълго. Все щеше да се намери начин да се преодолее магията на злокобния амулет, който му беше дал Мийкс, и Бен щеше, разбира се, да го намери. Ала от друга страна възможно бе да няма бъдеще. Може би времето му е ограничено. Може би играта щеше да свърши за него, преди да разбере всички правила.
Такава възможност го изпълваше с ужас. Това означаваше, че трябва да действа бързо, ако не иска да загуби възможността да действа изобщо. Ала какво да прави? Загледан отвъд езерото към тъмния силует на двореца, той премисли всички възможности. Само можеше да си губи времето тук, където никой не го разпознаваше — дори най-близките му приятели. Щом не го разпознаха Куестър и Буниън, едва ли някой друг в Сребърния дворец можеше да го познае. В този момент Мийкс беше крал на Отвъдната земя и той трябваше да си дава сметка за това. Все едно пясък се търкаше в кожата му, но нямаше какво да се направи. Мийкс беше Бен — а самият Бен бе човек, който се е промъкнал в двореца и се е опитал да създаде бъркотия. Ако направеше опит да влезе за втори път, можеше да се озове в много по-тежко положение.