Загледа се в мрака и отговорите на тези въпроси му убягваха като нощните сенки. С най-голямо отчаяние го изпълваше фактът, че медальонът е попаднал в ръцете на Мийкс. За нищо на света не успяваше да разбере как е могло да се случи това. Предполагаше се никой да не може да му отнеме медальона. А това означаваше, че го е дал по собствена воля. Ала как ли бе успял Мийкс да го принуди да извърши нещо толкова глупаво?
Той дояде нищожната си вечеря, продължавайки да размишлява над обрата на събитията, които го бяха довели до това жалко състояние и в този момент забеляза котарака.
Котаракът седеше в края на поляната на десетина стъпки от Бен и го наблюдаваше. Бен нямаше и представа колко дълго котаракът бе стоял там. Забеляза го едва сега, но той седеше толкова тихо, че бе напълно възможно да е бил там от известно време. Смарагдовозелените очи на котарака блестяха на лунната светлина. Козината му бе сребристосива и само лапите, лицето и опашката черни. Беше красиво, елегантно животно и изглеждаше странно сред тази дива гора. Имаше вид на добре гледан домашен любимец.
— Здравей, котарако — сухо се усмихна Бен.
— Здравей и ти — отвърна котаракът.
Бен зяпна, сигурен, че му се е причуло. Нима котаракът бе проговорил? Той целият се напрегна.
— Каза ли нещо? — попита предпазливо.
Светлите очи на котарака примигнаха и се съсредоточиха върху му, но той не отвърна. Бен изчака няколко мига и после отново се облегна на лактите си. „Не е чак толкова невероятно да си въобразиш, че котаракът може да е казал нещо“ — рече си той. Нали в края на краищата драконът Страбон говореше; а щом един дракон може да говори, защо не и един котарак?
— Жалко, че не можеш да говориш — промърмори на себе си той, като мислеше, че няма да е зле да сподели неволите си с някого.
С падането на нощта захладя и той потръпна в грубото си работно облекло. Щеше му се да има одеяло или огън при тази влага, а най-добре е да си е в собственото легло в двореца.
Отново погледна към котарака. Той не беше и помръднал. Седеше там и го съзерцаваше. Бен се навъси. Неотклонният поглед на котарака беше донякъде досада? Нямаше ли си дом? Смарагдовите му очи ярко светеха. Бяха проницателни и неотклонни. Бен отмести поглед встрани, към сенчестата гора. Зачуди се отново как ли щеше да намери Уилоу. Щеше да му е нужна помощта на Речния господар, а нямаше и най-малка представа как да го убеди в истинската си самоличност. Опипваше с пръсти потъмнелия медальон, увиснал на врата му, и долавяше очертанията на Мийкс. Медальонът със сигурност нямаше да му бъде от полза.
— А може би магията на Речния господар ще му помогне да ме познае — гласно си каза той.
— На твое място не бих разчитал на това — каза някой. Той се стресна и бързо погледна в посоката, от която идваше гласът. Там нямаше никой, освен котарака. Бен присви очи.
— Този път те чух! — извика му той толкова ядосан, че му бе все едно, дето изглежда като глупак. — Ти наистина можеш да говориш, нали?
Котаракът примигна и отвърна:
— Мога, когато искам.
Бен се опита да се овладее.
— Разбирам. Е, можеш поне да бъдеш достатъчно учтив, за да си признаеш този факт, вместо да разиграваш хората.
— Учтивостта няма нищо общо в случая, Ваше Величество Бен Холидей. Да разиграват хората е нещо обичайно за котараците. Ние обичаме да се шегуваме, да се подиграваме и да правим, каквото си искаме, за сметка на другите. Разиграването на хората е интегрална страна на нашата личност. Всеки, който иска да има нещо общо с нас, трябва да разбира това. Трябва да разбира, че се налага да се включи в играта, ако иска да общува с нас по някакъв начин.
Бен се втренчи в котарака.
— Ти как разбра кой съм? — попита най-сетне той.
— Та кой можеш да бъдеш, ако не себе си? — отвърна котаракът.
Бен трябваше да замълчи и да премисли този отговор в продължение на цяла една минута.
— Е, никой — отвърна най-сетне той. — Но как успя да ме познаеш тъкмо ти, когато никой друг не може? Не ти ли изглеждам различен?