Котката повдигна изящната си лапа и я облиза с любов.
— За мен няма значение как изглеждаш — каза котаракът. — Външният вид подвежда и човек може да изглежда един, а да бъде друг. Аз никога не разчитам на външния вид. Котараците могат да изглеждат, както си поискат. Те са майстори на заблудата, а майсторите не могат да бъдат подведени. Аз те виждам такъв, какъвто си, а не, какъвто изглеждаш. В момента ти не приличаш много на себе си.
— Да, така е.
— Каквото и да кажеш, аз знам, че както и да изглеждаш, ти си Бен Холидей, Негово Величество кралят на Отвъдната земя.
Бен мълчеше и се опитваше да разбере с кого си има работа и откъде се бе взело това създание.
— Значи, можа да ме разпознаеш, въпреки магията, която ме е преобразила? — заключи той. — Значи магията не е успяла да те заблуди?
Котаракът го изгледа, после вирна глава в размисъл.
— И теб магията нямаше да заблуди, ако сам не го бе допуснал.
Бен се начумери.
— Какво искаш да кажеш?
— И много, и малко. Заблудата е игра, която играем със самите себе си.
Разговорът започваше да става твърде загадъчен. Бен се облегна назад уморен.
— Кой си ти, господин Котарак? — попита той.
Котаракът се изправи, дойде няколко крачки по-близо и пак седна, благопристойно хрисим.
— Твърде много неща, скъпи ми кралю. Аз съм онова, което виждат очите ти, и онова, което не виждат. Аз съм реален и въображаем, аз принадлежа на живота, който познаваш, и на сънищата за живот, на които още не си се наслаждавал. Всъщност аз съм една аномалия.
— Много проникновено — измърмори Бен. — Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?
Котаракът примигна с очи.
— Разбира се, гледай.
Внезапно котаракът целият се озари в мрака като радиоактивен и изящното му тяло смени формата си. Бен присви очи, почти ги затвори, после отново погледна. Котаракът бе наедрял. Беше осем пъти по-голям отпреди и вече не бе котарак. Придоби почти човешко лице изпод ушите, мустаците и козината на котарак. И котешките му нокти се бяха превърнали в пръсти. Той размаха опашка и се загледа очаквателно в Бен.
На устата на Бен бяха поне дузина въпроси, но той се отказа да ги зададе.
— Сигурно си вълшебно същество — каза накрая.
Котаракът се усмихна с почти човешка усмивка.
— Точно така! Много умно от ваша страна, Ваше Величество!
— Покорно благодаря. Ще имаш ли нещо против да ми кажеш що за вълшебно създание си ти?
— Що за вълшебно създание ли? Ами…хм. Аз съм призматичен котарак.
— Ами това какво е?
Усмивката на котарака изчезна от лицето му.
— 0, май няма да мога да го обясня, дори и да поискал, а аз не искам. А и това няма кой знае колко да ви улесни, Ваше Величество. Тъй като сте човек, няма да разберете. Ето какво ще ви кажа. Аз съм много древен и много рядък вид котарак. Един от малкото по рода си. Винаги сме били отбрана порода и не сме се размножавали като обикновените животни. Това е характерно за вълшебните същества — сигурно сте го разбрали, нали? Не? Е, така е. Призматичните котараци са много редки. Това се налага от предназначението ни.
— И какво е предназначението ти в случая? — попита Бен, продължавайки да се опитва да проумее цялото това разглаголстване.
Котаракът лениво врътна опашка.
— Зависи.
— Зависи от какво?
— О, от теб. От чувството ти за… самоуважение.
Бен изгледа безмълвно котарака. Този разговор ставаше все по-объркан, за да го продължи. Бяха го нападнали в собствения му дом и изхвърлили като непознат. Бяха го лишили от самоличност. Загуби приятелите си, изложен бе на студ и глад. И усещаше, че чувството му за самоуважение клони някъде към нулата. Котаракът леко се размърда.
— Трябва да реша дали да те придружа за известно време — заяви създанието.
Бен леко се усмихна.
— Да ме придружиш ли?
— Да. Това явно ти е необходимо. Ти не се виждаш, какъвто си в действителност. А и никой от останалите очевидно не те вижда такъв, освен мен. Това ми е интересно. Може да реша да остана с тебе, за да видя как ще се развият нещата.
Бен не можеше да повярва на ушите си.
— Виж какво ще ти кажа. Ти си различен от мен — независимо дали си котарак, човек или вълшебно същество. Но трябва хубавичко да помислиш, преди да решиш да ме съпътстваш. Възможно е да си навлечеш повече неприятности, отколкото можеш да понесеш.