— Чу ли какво казах, Ваше Величество? — очите на Куестър светеха от вълнение. — Липсващите книги, магията, в която са посвещавани магьосниците на Отвъдната земя от зората на неговото създаване! Струва ми се, че зная къде са те! Видях го в съня си! — очите му играеха, гласът му се превърна в шепот. — Скрити са в подземията на разрушената крепост Мърук, високо в Мелкорските планини! Сънувах как следвам една факла, която се движеше, без да я носи ръка; проследих я в тъмното през тунели и стълби до една врата, върху която имаше отбелязани тайнствени знаци и руни. Вратата се отвори и един от камъните на пода беше белязан със специален знак. Докоснах го, той се отмести и аз видях книгите там! Спомням си всичко… Сякаш наистина се е случило!
Сега Бен на свой ред не можеше да повярва. Опита се да каже нещо, но не знаеше какво и млъкна. Почувства как Уилоу неспокойно се размърда до него.
— Да си кажа правичката, не знаех дали да ви разкажа за съня си или не — призна магьосникът, говорейки на един дъх. — Помислих си, че трябва да почакам, докато разбера дали сънят е лъжлив или истинен, преди да споменавам каквото и да било. Но ето че вие разказахте за своя сън и аз… — той се подвоуми. — И моят сън бе като вашият, Ваше Величество. Не толкова сън, колкото откровение. Беше особено наситен, жив като истински. Но не вдъхваше страх като вашия, беше вълнуващ!
Само Абърнати изглежда не се впечатли.
— Може да си ял нещо възбуждащо, магьоснико — доста неучтиво предположи той.
Куестър сякаш не го чуваше.
— Разбирате ли какво значи да притежавам тези книги? — възкликна той очарован, бухалското му лице бе обхванато от вълнение. — Представяте ли си магията, която ще овладея?
— Май тази, която вече владееш, ти е предостатъчна! — озъби му се Абърнати. — Дължа да ти напомня, че тъкмо магията, която владееш — или не владееш — ме превърна в това, което съм сега! Никой не може да предвиди пораженията, които можеш да нанесеш, ако се сдобиеш с по-голяма сила!
— Поражения ли? Даваш ли си сметка какво добро бих могъл да сторя? — Куестър се обърна и се поприведе към него. — Ами ако успея да те преобразя отново?
Абърнати млъкна. Едно е да бъдеш скептичен, а друго — да бъдеш глупак. Той нищо повече не желаеше на този свят, освен отново да стане човек.
— Куестър, сигурен ли си в това, което казваш? — попита накрая Бен.
— Също като вас, Ваше Величество — отвърна магьосникът и след известно колебание добави. — И все пак е странно, че в една и съща нощ са се явили два съня…
— Три — неочаквано се намеси Уилоу.
Всички се вторачиха в нея — Куестър, без да довърши изречението си; Бен, който все още се опитваше да проумее онова, което Куестър му бе разкрил; Абърнати и коболдите безмълвни. Беше ли казала…?
— Три — повтори тя. — На мен също ми се яви сън — и той беше странен и тревожен, по-жив дори от вашите.
Бен отново забеляза загрижения израз на лицето й, още по-явен. Досега не беше му обърнал достатъчно внимание, погълнат от собствените си мисли. Уилоу явно не преувеличаваше. Нещо я беше разтърсило. В погледа й се четеше тревога, граничеща със страх.
— Какво си сънувала? — попита той.
Тя не отвърна веднага. Опитваше се сякаш да си спомни.
— Вървях сред земи, които бяха познати и чужди едновременно. Намирах се в Отвъдната земя и в същото време на някакво друго място. Търсех нещо. Там бяха хората от моя народ като неясни сенки, които ми се смееха. Не знаех защо, но се налагаше да бързам. Вървях и търсех нещо.
Тя замълча.
— После падна мрак и луната освети гора, обкръжаваща ме като стена. Озовах се отново сама. Бях така уплашена, че не можех да викам за помощ, макар да чувствах, че трябва. Отвсякъде бях обгърната от подвижни мъгли. Наоколо ми се скупчиха сенки, така че щяха да ме задушат — тя хвана ръката на Бен и силно я стисна в своята. — Имах нужда от теб, Бен. Толкова ми липсваше, че за мен беше непоносимо, че те няма. Някакъв вътрешен глас ми нашепваше, че ако не се върна колкото се може по-скоро, ще те загубя. Завинаги.
Уилоу изрече тази дума по такъв начин, че Бен Холидей се смръзна до кости.
— И в този момент най-неочаквано пред мен изникна едно създание, като призрак от мъглата на настъпващата нощ — зелените очи на силфидата просветнаха. — Това беше еднорог, Бен, толкова черен, че поглъщаше бялата лунна светлина, както гъба поглъща вода. Беше еднорог, но и нещо повече. Не беше бял като някогашните еднорози, а черен като мастило. Той ми препречи пътя с приведен рог, като тъпчеше земята с копита. Изящното му тяло сякаш промени формата си и аз видях, че това е по-скоро демон, отколкото еднорог, по-скоро дявол, отколкото вълшебно същество. Беше сляп като огромните блатни биволи и козината му напомняше тяхната. Той ме подгони и аз побягнах. Нещо ми подсказваше, че не бива да позволя да ме докосне — че ако ме докосне, с мен е свършено. Бягах бързо, но черният еднорог ме следваше по петите. Искаше да ме улови, да ме превърне в своя плячка.