И внезапно му хрумна една неподозирана възможност.
— Дърк, да не би да си дошъл да търсиш мен? — попита той.
— Ах! — тихо възкликна котаракът.
— Така ли? Съзнателно ли си дошъл да ме търсиш?
Той зачака за отговор, но Еджууд Дърк нищо повече не каза. Тишината от преди няколко минути отново започна да се изпълва със звуците на нощта. Напрежението му започна да го напуска. Пламъците обгръщаха сухото дърво и прогонваха горските сенки. Бен гледаше спящия котарак и изпитваше особено спокойствие. Не се чувстваше вече толкова самотен.
Задиша дълбоко нощния въздух и въздъхна. Нима наистина не беше самотен? Кого ли мисли, че може да излъже?
Все още не си беше отговорил на въпроса, когато най-сетне заспа.
ДУХЪТ-ЛЕЧИТЕЛ
Бен Холидей се събуди призори, без да знае къде се намира. Толкова беше неориентиран, че в продължение на няколко минути не можа да си спомни нищо от последните трийсет и шест часа. Лежеше върху треви, влажни от утринната роса, на поляна в някаква гора и се удивляваше, защо ли не се намира в собственото си легло в Сребърния дворец. Огледа се и се учуди, защо ли е облечен в тези раздърпани дрехи. Загледа се към обвитите в мъгла дървета, като се питаше какво по дяволите става тук.
Едва тогава зърна Еджууд Дърк, седнал върху съборен дънер, дързък и зализан. Той прилежно ближеше козината си и съзнателно не обръщаше никакво внимание на спътника си. При тази гледка спомените нахлуха и Бен възстанови в ума си цялата ситуация, мислейки си с тъга, че е по-добре да си остане в неведение.
Изправи се, отупа дрехите си, пийна изворна вода и хапна от стъблото на един син дъб. Вкусът на растението бе приятен и желан, но гладът му за нещо по-питателно си остана. Той хвърли веднъж-два пъти поглед към Дърк, но котаракът продължаваше да се ближе, без да го забелязва. Явно някои неща за него имаха предимство пред други.
Щом Дърк свърши най-сетне, той се изправи и заяви:
— Реших да тръгна с теб.
Бен се въздържа да не каже онова, което го изкушаваше, и само кимна.
— Поне за известно време — натърти Дърк.
Бен за втори път кимна.
— Знаеш ли къде отивам? — попита той.
Дърк му хвърли един от своите характерни погледи, който казваше „що за идиот си ти“, и отвърна:
— Ами ти не знаеш ли?
Напуснаха мястото, където бяха нощували, и поеха мълчаливо в ранните утринни часове. Небето бе сиво и потискащо. Иззад линията на дърветата на хоризонта се издигна слънцето, обгърнато от тежки облаци. Мъждивата му светлина едва се прецеждаше, колкото да прогони сенките и да прошари пътеката, подобно камъни във вир. Бен вървеше напред, а Дърк внимателно си проправяше път на два-три метра зад него. Нямаше горски звуци, които да ги съпътстват; в гората не се забелязваха следи от животни.
В късното утро те стигнаха Ирилин и покрай брега му поеха на юг по една тясна пътека, която се виеше между горски дървета и трупи. Също както и околната гора, езерото беше безжизнено. Облаците ниско надвисваха над водите и не се усещаше никакъв повей на вятъра. Бен се унесе в мисли. Представи си как за първи път срещна Уилоу. Тогава бе дошъл в Езерната страна, за да поиска от Речния господар да го признае за крал. Уилоу и Бен се бяха срещнали случайно, когато се къпеха голи в нощта в топлите изворни води на езерото. Никога Бен не бе виждал толкова прелестно създание като силфидата. Тя бе събудила в него чувства, за които си мислеше, че са мъртви и изчезнали завинаги.
Бен отърси глава. Споменът го накара да се почувства необикновено тъжен, сякаш бе неприятно припомняне за нещо завинаги загубено. Загледа се в сивата равна повърхност на Ирилин и се опита да се върне към онзи миг. Но не откри друго, освен призраци, които дебнеха в мъглата.
Отклониха се от езерото в южния му край и отново поеха през гората. Започваше леко да пропръсква. Смътната слънчева светлина се скри и навсякъде надвиснаха сенки. Гората сякаш внезапно, но определено се промени. Дърветата се преобразиха в разкривени и овлажнели чудовищни часовои на един свръхреален свят от въображаеми призраци, които се изплъзваха като дим сред обгърналата всичко мъглата. Отново долетяха звуци, но те бяха по-скоро зловещи, отколкото утешителни. Като отломъци живот, които се прокрадваха в мрака като намек за нещо спотаено. Бен забави ход, примижа и изтри стичащите се капки от лицето си. След онази първа среща с Уилоу, той бе ходил на няколко пъти в Езерната страна, но всеки път в компанията на силфидата или Куестър Тюс, тъй че винаги бяха посрещани от вълшебните същества. Сам можеше да намери пътя едва до Ирилин, но не и след това. Ако се надява да открие Речния господар и неговите хора, трябваше да потърси помощ — но в случая можеше и да не я получи. Народът на Езерната страна живееше в Елдъру, родния им град, който бе скрит някъде сред тези гори. Никой не можеше да открие Елдъру без помощ. Речния господар можеше да реши, дали да приеме един човек или не.