След като повървя още малко, той видя как пътеката пред него напълно изчезна и спря. Нямаше никакъв знак накъде да тръгне оттук нататък. Нямаше и следа от някой, който може да ги преведе. Гората пред тях се изправяше като мрачна стена от влага и тъма.
— Нещо не е наред ли?
Еджууд Дърк изникна току до него и предпазливо приседна на задните си лапи, потрепвайки под дъждовните капки. За миг Бен бе забравил за котарака.
— Не зная накъде да тръгна — призна си той с неохота.
— О? — Дърк го изгледа и Бен можеше да се закълне, че в погледа му имаше пренебрежителност. — Е, предлагам да се доверим на инстинкта Си.
Котаракът се изправи и пое мълчаливо напред, като свърна малко вляво сред мъглата. Бен се загледа след животното и накрая тръгна подире му. „Кой знае? Може би котешкият инстинкт заслужава доверие“ — помисли си той. Едва ли ще да е по-лош от неговия.
Те бавно се запромъкваха напред, прокрадвайки се между огромните дървета, отстранявайки надвисналите клони с увити лиани по тях, стъпвайки по прогнили трупи и заобикаляйки тъмни глинести тресавища. Дъждът се усили и дрехите на Бен се намокриха и натежаха. Дърветата и мъглата се сгъстиха и го обгърнаха като пелерина; всичко на десет крачки пред него изчезна. Бен чуваше как, наоколо му някакви създания се движеха, но не виждаше нищо. Дърк вървеше с равномерна стъпка така, сякаш нищо не забелязваше.
И тогава внезапно един силует се открои в тъмата и ги принуди да спрат. Това беше горски дух, тънък и гъвкав, малък като дете, с кафява и напукана кожа, с гъста и тъмна коса, която се спускаше като грива по врата и ръцете му. Облечен в неразличимо землисто облекло, той беше като част от гората и дърветата и ако пожелаеше, можеше да изчезне също така бързо, както се бе и явил. Погледна първо Бен, после Дърк, без да каже нищо. Обзет бе от известно двоумение при вида на котарака, сякаш обмисляше нещо, след което им махна да го последват.
Бен си отдъхна. „Вече си е почти у дома“ — каза си той.
Вървяха мълчаливо по една тясна пътечка, която се виеше като змия между ширналото се наоколо тресавище. Мъгла бе обгърнала стихналата повърхност на водата — сиви непроницаеми облаци. Тънката дъждовна завеса продължаваше да се стеле. Насам-натам се стрелкаха силуети, подобни на призраци в мрака, някои с почти човешки лица, други, напомнящи горски същества. Те се взираха в него, присвили очи — духове, нимфи, самодиви, русалки, наяди, феи и всякакви други първични същества. Вълшебните светове от десетките детски приказки внезапно оживяха като невероятна смесица от истина и фантазия. Бен остана изпълнен с удивление, както винаги — и донякъде уплашен.
Пътеката, по която вървеше, му бе непозната. Винаги беше така в Елдъру; Речния господар го превеждаше винаги по различен път. Понякога минаваше през води, които му стигаха до кръста; друг път през тресавища, които се впиваха в обувките му. Но откъдето и да минаваше, винаги бе обкръжен от тресавище и знаеше, че ако се отклони от пътеката, може да намери своята гибел. Безпокоеше се не само, че няма да намери пътя към Елдъру, но също че може да не успее да се върне. Можеше така и да си остане тук, ако Речния господар реши да не го пусне. В миналото едва ли би се замислил за това. Та нали, в края на краищата, бе кралят на Отвъдната земя и притежаваше силата на медальона. Ала сега нещата стояха различно. Той бе лишен както от своята самоличност, така и от медальона. Беше просто един непознат. А с един непознат Речния господар можеше да постъпи, както си иска.
Все още размишляваше върху този въпрос, когато навлязоха сред голяма кипарисова горичка, отмахнаха пелената от влажни мъхнати лиани и поеха сред огромни вити корени и най-сетне излязоха от тресавището. Бен почувства по-здрава почва под краката си и се заизкачва по малък склон. Мъглата и мракът изтъняваха, кипарисовите дървета отстъпиха на дъбове и брястове, зловонието се разсея и горите се изпълниха с благоухания. Пространството наоколо отново се изпъстри с цветове, влажните главици на цветята осеяха пътеката. Бен си поотдъхна. Пътят напред му беше вече познат. Ускори ход, за да стигне по-бързо.