Блесна светкавица и демонът ясно видя медальона, Бен Холидей и Еджууд Дърк. Чудовището просъска яростно и избълва пара като от изригнал вулкан, след което рязко се извърна и политна обратно в нощта и изчезна. Бен целият трепереше. Не можеше да разбере какво е станало. Съзнаваше само, че по някаква необяснима причина все още е жив. Долу под тях последните горски нимфи бяха престанали да танцуват и изчезнаха обратно в гората, отнасяйки всяка светлина със себе си и оставайки езерото и хълмовете потънали в мрак. Вятърът и дъждът заливаха цялата пустош.
Ръцете на Бен престанаха да треперят. Той бавно пъхна медальона под мантията си. Медальонът изгаряше кожата му.
Речния господар бе коленичил на едното си коляно, без да отмества поглед от Бен.
— Онова чудовище те разпозна! — кресна му той, обзет от гняв.
— Не, не би могло… — започна Бен.
— Медальонът! — прекъсна го Речният господар. — То позна медальона! Ти си във връзка с него, макар и да не разбираш! — Речния господар се изправи на крака като дишаше хрипливо. — Заради тебе загубих всичко! Загубих еднорога! Ти си виновен за смъртта на моя кавалджия и моите горски нимфи. Ти и онзи котарак! Предупредих те за котарака! Един призматичен котарак винаги носи беди! Виждаш ли какво направи! Виждаш ли всичко, което причини!
Бен отстъпи.
— Аз не съм…
Но Речния господар отново го прекъсна.
— Желая да се махнеш! Вече не съм сигурен кой си, а и не ме интересува! Желая да изчезнеш от моята страна — заедно с този котарак! Ако утре сутрин още си тук, ще те хвърля в тресавището, тъй че да не можеш никога да се измъкнеш! А сега върви!
Яростният му глас не търпеше да му се противоречи. Речния господар се чувстваше измамен в надеждите си, на които особено държеше, и беше решил, че Бен му е виновен. Какво от това, че желанията му бяха егоистични и че му бе отнето нещо, което преди всичко не му принадлежеше. Какво от това, че бе злоупотребил с Бен. Не можеше да види нищо друго освен загубата си.
Бен се почувства вътрешно опустошен. Не бе очаквал такова нещо от Речния господар.
Обърна се безмълвно и се отдалечи в нощта.
ЗЕМНАТА МАЙКА
Бен Холидей бе заприличал на прогизнала от дъжда и студа отрепка. Той се спускаше сред дърветата по пустия хълм след срещата си с озверелия Речен господар и видът напълно отговаряше на настроението му. Противоречивите чувства, които бе изпитал при звуците на кавала и танца на горските нимфи, видението Уилоу и онова, което го бе последвало — той се разкъсваше вътрешно от всички тези спомени, сякаш бе нападнат от дива упорита глутница вълци. Все още си спомняше онзи екстаз и усещането за свобода, които бе изпитал под въздействието на мелодията и танца, но преобладаващите му чувства бяха на страх и ужас.
В мрака и самотата на съзнанието му се разиграваха най-различни представи — Речния господар, понечил да улови черния еднорог, за да бъде единствен повелител на неговата магия; крилатия демон, който бе превърнал горските нимфи на прах и пепел, докато те се гърчеха край брега на езерото безпомощни; самият Бен, който инстинктивно бе издигнал потъмнелия образ на Мийкс като талисман, който би могъл да му помогне…
А може и да му беше помогнал.
Какво всъщност се беше получило? Как стана онова, което стана? Онова крилато създание връхлетя насреща му да го унищожи, а после се извърна и отлетя сред пустошта! На какво можеше да се дължи това — дали на медальона, или пък на нещо съвсем друго?
Речния господар явно смяташе, че причината е в медальона. Той бе убеден, че Бен е свързан с демона — и с Мийкс — по някакъв нечист начин, който ги пазеше и тримата. Бен потръпна. Не можеше да изключи подобна възможност. Сигурно образът на Мийкс бе отблъснал демона…
Той се спря. Ако, разбира се, демонът е бил изпратен от Мийкс. Но не беше ли това единствената логична възможност? Та нали Мийкс бе извикал демоните от Абхаддон след смъртта на някогашния крал? Бен тръгна отново. Да, сигурно е бил Мийкс. Той е изпратил демона, защото Речния господар се канеше да улови черния еднорог, а самият той желаеше да го притежава — независимо защо. Но той някак си бе узнал за намерението на Речния господар да улови еднорога и като нищо тъкмо медальонът на Бен му бе дал тази информация. Нищо чудно Бен да е отговорен за гибелта на горските нимфи.
В съзнанието му още отекваха предсмъртните стонове на загиващите по най-жесток начин вълшебни същества. Той дори не знаеше дали са реални, докато не видя как умират — струваха му се като светли сияния в човешки образ — крехки и нежни изваяния, които само да паднат, и биха се счупили като стъкло…