Бе направо съкрушен от станалото, докато най-сетне се реши да се отърси от всичко. Въпросите пораждаха само други въпроси и изглежда нямаше отговор на никой от тях. Дъждът ромолеше монотонно в калта и тревите и се стичаше на вадички из пътя. Студ и мрак го обгръщаха отвсякъде и той изпитваше отчаян копнеж за мъничко топлинка и искрица светлина. Крачеше, без всъщност да знае накъде отива. Само по-далеч оттук, каза си. По-далеч от Речния господар и Езерната страна, по-далеч от единствения си шанс да намери Уилоу преди Мийкс.
Обувките му шльопаха сред калта и водата. Накъде да поеме?
Хрумна му да се озърне за Еджуун Дърк. Къде ли бе този проклет котарак? Все му се пречкаше, когато нямаше нужда от него. А къде е сега, когато е нужен? Дърк винаги знаеше накъде трябва да вървят. Знаеше винаги.
Знаел е дори за намеренията на Речния господар, когато бе накарал кавалджията да свири, а горските нимфи да танцуват — хрумна му на Бен, докато размишляваше за станалото.
„Внимавай“, го бе предупредил котаракът.
Лесно му беше на него.
Мислите му се зареяха нанякъде и той се улови, че отново мисли за медальона. Дали пък този медальон не бе привлякъл демона? Което означаваше, че на него се дължи гибелта на горските нимфи и кавалджията. Подобна мисъл би отровила живота му завинаги. Не трябваше ли просто да се отърси от нея? Но ако този медальон наистина работеше за интересите на магьосника, докато Бен продължаваше да го носи? Възможно е Мийкс да е целял тъкмо това. Предупреждението да не го сваля би могло да е просто уловка. Може би ако го свали, ще се освободи от магьосника.
Спря отново и мушна ръка под мантията си. Взе верижката и я измъкна бавно. Вгледа се в медальона, в потъмнелия му размазан образ на бледата светлина, която се процеждаше през горските листа и изпита невероятен порив да захвърли това късче метал. Така щеше отново да бъде свободен, поне донякъде да излекува душата си след унищожението на горските нимфи. Щеше да започне отново…
— А, скъпи ми кралю, ето къде си бил — заскитал се в тъмата като някакъв опосум. Вече си мислех, че съм те загубил завинаги.
Еджууд Дърк безшумно се показа иззад дърветата, безукорно чистата му козина блестеше от дъждовните капки, мустаците му бяха леко увиснали от влагата. Приближи до един съборен дънер и се настани внимателно: кората беше мокра.
— Ами ти къде беше? — подвикна му Бен подразнен. После, след известно колебание, пусна медальона обратно под мантията си.
— Ходих да те търся, разбира се — спокойно отвърна Дърк. — Ти май имаш нужда някой непрекъснато да върви подире ти.
— Така ли? — Бен едва се сдържаше. Беше угрижен, уплашен, отвратен и какво ли още не, но най-много от всичко му бе стигнало до гуша този проклет котарак да се отнася към него като към загубена кукла. — При това ти си най-подходящият за целта, нали? Еджууд Дърк, пастирът на изгубени души. Та кой друг може така издълбоко да проникне в човешкия характер? Да прозре истината за нещата с такава сила? Хайде, Дърк, хайде да ми кажеш — как така знаеш толкова много? Хайде ми кажи! Как узна намеренията на Речния господар преди мен? Как разбра, че ще призове еднорога? Защо просто ме остави да бъда безпомощен свидетел на онова, което става? Може би онези горски нимфи там загинаха заради мен! Защо допусна това?
Котаракът го изгледа многозначително, след което започна да се ближе. Бен зачака. Дърк явно не му обръщаше никакво внимание.
— Е? — попита накрая Бен.
Котаракът вдигна поглед.
— Явно въпросите ти са много, кралю — показа розовия си език котаракът. — Но защо търсиш отговорите от мен?
— Защото ти изглежда ги знаеш, по дяволите!
— Едно е какво изглежда, а друго — какво е, Ваше Величество. Трябва да се научите да ги разграничавате. Аз наистина имам вътрешен усет и здрав разум; и понякога разбирам някои неща по-лесно от хората. Аз не съм всеобхватен резервоар от отговорите на всички въпроси. Има разлика — и той се изкашля. — А и ти отново бъркаш нашите взаимоотношения. Аз съм само един котарак и нищо не съм длъжен да ти казвам. В това приключение съм тръгнал само като твой спътник, не като учител. Тук съм по собствено желание и мога да си тръгна, когато поискам. Не съм длъжен да отговарям пред никого — най-малко пред теб. Съветвам те сам да потърсиш отговорите на своите въпроси. Ти имаш всички отговори, стига да се постараеш да ги потърсиш.