— Можеше да ме предупредиш!
— Ти сам можеше да се предупредиш. Но просто не положи усилие. Трябва да си ми благодарен, че изобщо се намесих.
— Защо непрекъснато питаш за това, което не е твоя работа?
Бен преглътна онова, което се канеше да каже, и погледна ококорен.
— Ти говориш латински, така ли? — попита невярващо той.
— И чета гръцки — отвърна Дърк.
Бен кимна. Щеше му се поне малко да разбира загадката, която представляваше този котарак.
— Ти знаеше ли предварително, че горските нимфи ще загинат? — попита накрая той.
Котаракът на свой ред отвърна:
— Знаех, че ти няма да загинеш.
— И то защо?
— Защото си кралят.
— Крал, когото никой не разпознава.
— Крал, който сам себе си не разпознава.
Бен се подвоуми. Искаше му се да каже: „Аз се разпознавам, но видът ми е променен, медальонът ми е откраднат и така нататък, и така нататък.“ Но не го каза, защото вече бяха говорили за това. Само попита:
— Откъде знаеше, че демонът няма да ме унищожи, ако ме познае?
Дърк просто сви рамене.
— Медальонът.
Бен кимна.
— Както изглежда, ще трябва да се освободя от този медальон. Май той е причината за всичко, което се случи — за това, че се появи демонът и унищожи нимфите, изобщо за всичко. Ще трябва, изглежда, да го захвърля колкото се може по-надалеч, Дърк.
Дърк се изправи и се изтегна.
— А на мен ми се струва, че преди това трябва да видиш какво иска онова кално кутре — каза той.
Котаракът се загледа встрани и Бен проследи погледа му. Дъждът и мракът почти бяха скрили малката тъмна фигурка, клекнала на десетина метра от тях върху купчина борови иглици. Това бе странно същество, което напомняше нещо като бобър с издължени уши.
— Какво е това животинче? — попита той Дърк.
— Звяр, който помита и чисти подир другите — нещо като четириног домакин.
— И какво иска от нас?
Дърк се престори на някой, с когото злоупотребяват.
— Защо питаш мен? Защо не попиташ бобъра?
Бен въздъхна. И наистина, защо не?
— Мога ли с нещо да ти бъда полезен? — запита той неподвижния силует.
Калното животинче запълзя на четири крака и бавно заотстъпва, после се обърна, заотдалечава се и пак се обърна.
— Само не ми казвай, че иска да го последваме — заяви Бен.
— Хубаво, не ти казвам — съгласи се Дърк.
Последваха калното кутре през гората, като свърнаха на север, все повече отдалечавайки се от град Елдъру и народа на Езерната страна. Дъждът утихна и се превърна в леко ръмене, облаците се разкъсаха и в гората просветля. Ставаше все по-студено, но Бен беше вече вкочанен от студа и не му обръщаше внимание. Вървеше подир калното кутре мълчаливо и разсеяно се питаше откъде ли води името си това създанийце, питаше се къде ли отиват и защо, какво да прави с този медальон и най-вече с Дърк. Котаракът вървеше подире му, като с предпазливи стъпки и грациозни подскоци избягваше калта и локвите и полагаше всички усилия да се запази чист.
„Типично за един котарак,“ помисли си Бен.
С тази разлика, че поведението на Еджууд Дърк съвсем не беше типично за един котарак, независимо колко упорито Бен искаше да се убеди в обратното. Въпросът бе — как Бен да се отнася с него? Да пътуваш с Дърк бе все едно да пътуваш с някой по-възрастен, който все те кара да се чувстваш дете, като в същото време те предупреждава, че трябва да пораснеш. Дърк очевидно бе не случайно с него, но Бен започваше да се пита дали от това има някаква полза.
Към северния край на Елдъру гъстите дървета се стелеше гъста мъгла. Мракът стана по-гъст и влагата лепкава. Това караше Бен да изпитва същото неудоволствие.
Калното кутре продължи, без да забавя ход.
— Тези животинки често ли постъпват така? — прошепна Бен, обръщайки се към Дърк. — Искам да кажа, да те накарат да ги последваш?
— Никога — отвърна Дърк и се изкашля.
Бен изгледа котарака навъсено. „Да хванеш пневмония дано,“ мрачно си помисли той.
Те навлязоха в мъглата сред кипариси, върби и ниска блатна растителност, която не подлежеше на описание. Обувките му бяха полепнали с кал и следите, които оставаше, се пълнеха с вода. Дъждът окончателно спря и всичко притихна. Бен вече не знаеше какво е да бъдеш сух. Дрехите му тегнеха като олово. Мъглата се бе спуснала плътно и той можеше да види не повече от няколко крачки пред себе си. Може би тук трябва да намерим своята гибел, реши той. Може би.