Бен кимна с отсъстващ поглед, забелязал, че небето просветлява отвъд неизменния мрак над тресавището. Над тях почти зазоряваше.
— Желая ви успех, Ваше Величество — извика Земната майка. Тя бе започнала отново да потъва сред тресавището и обликът й бързо се променяше, докато се спускаше. — Открий Уилоу и помни обещанието си.
Бен искаше да я извика отново, защото на устните му напираха десетки въпроси без отговор, но тя почти веднага изчезна. Просто пропадна сред тресавищната яма и изчезна. Бен остана загледан в празната гладка повърхност.
— Е, поне узнах накъде се е отправила Уилоу — каза си той. — Трябва само да успея да се измъкна от това тресавище.
Като по поръчка калното кутре изникна отново, промъквайки се изпод гъстите папрати. То го загледа сериозно и тръгна да върви, после се обърна и го зачака.
Бен въздъхна. Жалко, че всичките му желания не се изпълняваха така мигновено. Той погледна към Дърк. Дърк отвърна на погледа му.
— Желаеш ли да повървим на север? — попита той котарака.
Както можете да очаквате, котаракът не отвърна нищо.
ЛОВЪТ
Намираха се на четири дни разстояние от Елдъру на югоизток от Риндуеър в центъра на Зеленоречието, когато срещнаха ловеца.
— Черно създание беше това, черно като въглищата от северните мини, като сянка, непознала светлината на деня. О, майчице! Мина толкова близо до мен, че само да протегнех ръка, и щях да го докосна. Грациозно създание, прелестно. Скачаше тъй, сякаш летеше, и профуча покрай нас като вятър, който усещаш, но не можеш да досегнеш. Аз, разбира се, и не бих желал да го докосвам. Не бих искал да се докосна до нещо толкова…чисто. Беше като маяк — ярък, но доближиш ли, ще те опари. Никак не ми се щеше да го доближавам.
Ловецът говореше с дрезгав, пресипнал глас, задушаван от напора на чувствата. Седеше край огъня заедно с Бен и Дърк в ранните вечерни часове под заслона на една дъбова горичка под билото. Залезът се разгръщаше пурпурночервен на хоризонта на запад, а на изток се спускаше синкавосивият здрач. Краят на деня бе тих и топъл, дъждовните облаци отпреди четири нощи останаха само спомен. Птиците пееха вечерната си песен сред дърветата и цветни ухания се носеха из въздуха.
Бен наблюдаваше ловеца отблизо. Той беше едър скулест човек, със загоряла, обрулена кожа и загрубели ръце. Беше облечен като дървар и носеше високи ботуши от мачкана кожа, удобни и безшумни. Въоръжен беше с арбалет и стрели, голям лък също със стрели, къс нож и нож за дране на кожи. Лицето му бе издължено и скулесто, приличащо на маска от издатини и падини с толкова опъната кожа, че от чертите му се излъчваше някакво напрежение. Изглеждаше опасен и сигурно в други случаи наистина беше такъв.
Но не и тази вечер. Тази вечер не беше опасен.
— Избързвам — промърмори, по-скоро самообвинително, отколкото демонстративно. Отри чело с едрата си ръка и се сгуши по-близо до огъня, сякаш да се стопли. — Все ми се струва, че не е било с мен. Канех се да поема към Мелкор на лов за диви кози. Тъкмо бях готов, и Дейн ме намери. Настигна ме на кръстопътя. Тичаше подире ми като жена, открила най-лошото, и викаше като пъдар подире ми. Поспрях да го изчакам, което не трябваше да правя. „Организира се някакъв лов“ — казва ми той. — „Сам кралят е заповядал. Хората му са плъзнали навсякъде да подберат най-добрите и бързите ловци, за да уловят нещо — няма да повярваш — някакъв си черен еднорог! Да, точно така“ — казва ми той, — „черен еднорог, който трябва да се улови, пък ако ще да го гонят и месец по цялата долина открай докрай. Трябва да дойдеш“ — казва ми Дейн — „Плащат по двайсет жълтици с храната. А ако го хванеш — и пет хиляди отгоре!“
Ловецът мрачно се позасмя.
— Пет хиляди! Друг такъв късмет нямаше да ми се отвори — толкова пари и за десет години не можеш спечели каквото и да се хванеш да работиш. Помислих си, че Дейн се е побъркал, но като го погледнах и видях как очите му бяха блеснали, разбрах, че е истина, че се готви лов срещу пет хиляди жълтици и кралят или друг някой глупак си е наумил, че има такова нещо като черен еднорог и той може да се хване.
Бен хвърли поглед към Дърк. Котаракът седеше на половин метър от него, вперил очи в ловеца и свил лапи под тялото си. Нито беше мръднал, нито проговорил, откакто срещнаха ловеца, който ги попита дали може да хапне с тях. Погледнато отстрани, Дърк беше най-обикновен котарак. Бен наистина не можеше да го разбере.