— Към Риндуеър, там трябваше да започне лова. Равнината между реките направо си беше претъпкана с ловци, които бяха се разположили на стан и чакаха. Имаше викачи и гончии, там беше лорд Календбор и другите лордове, заедно с бронираните им рицари и пешеходна войска. Имаше коне и мулета, каруци с провизии, превозвачи и благородническа свита — цяло разбунено море, което можеше да подплаши всяка жертва на километри наоколо! Ако знаете само каква лудница беше! И все пак останах — мислех си за парите. Но и друго започна да ми се върти в главата — що за създание ще да е този черен еднорог? Знаех си, че не може да съществува — ами ако все пак съществуваше? Ако се криеше там някъде? И да не го хвана, може би щях да го видя, божичко! Вечерта ни събраха пред вратите на двореца. Кралят го нямаше; там беше само магьосникът — онзи, дето го казват Куестър Тюс. Да знаете каква гледка е само! Същинско плашило в разноцветна мантия с шарфове! А до него онова куче, дето се облича в дрехи като вас и мен и ходи на задните си лапи. Говори се, че можело да приказва, но нали не съм го чул с ушите си. Бяха се изправили там с лорд Календбор и му шепнеха нещо, така че другите да не чуят. Магьосникът бе пребледнял като платно — изглеждаше направо уплашен до смърт. Календбор обаче не — не и той. Май него не можеш с нищо го уплаши! Непоколебим е като смъртта и винаги готов да съди. Провикна се към всички с могъщия си глас, който прогърмя на цяла миля разстояние из равнината. Обърна се към нас и каза, че този еднорог е съвсем реално същество и то, като всички други, може да се проследи и улови. Били сме достатъчно хора, за да го уловим или щели сме да отговаряме! Даде си разпорежданията откъде да минем и накъде да вървим и ни отпрати да спим. Ловът щеше да започне другата заран.
Ловецът млъкна, припомняйки си. Погледът му се рееше някъде отвъд Бен, към друго пространство и друго време, далеч от тук и сега.
— Много беше вълнуващо. Толкова хора на едно място — беше нечуван лов. От северните части на Мелкор трябвало да се присъединят тролове и някои от вълшебните племена на юг от Езерната страна. Изглежда еднорогът се канеше да се появи откъм юг — кой знае защо. Трябваше да тръгнем от източната граница и да вървим на запад, като направим верига по целия път от север до юг. От изток викачи и конници трябваше да ни водят, а от запад да ни пресрещнат групи, които да поставят капани. Хубаво го бяха измислили. Той леко се усмихна.
— Всичко започна според очакванията. Веригата започна да се придвижва от изток на запад, претърсвайки всичко по пътя си. Ловците като мен се разположиха сред хълмовете, откъдето можеха да наблюдават всяко движение по отсрещните поляни. Някои поеха на коне по фланговете от двата края, за да подбират всичко, което се криеше там. Голяма работа беше — толкова хора, толкова приготовления. Цялата долина се включи в огромния лов. Като че ли цял свят беше увлечен. Веригата се придвижваше на запад през целия ден от пущинаците до Риндуер и оттатък — викачи и гончии, конници и пешеходци, каруци с провизии, които кръстосваха напред-назад от замъците и селищата. Не знам как бяха успели да организират всичко това, но го бяха организирали. Плячката обаче я нямаше. Тази нощ спахме във верига, която се простираше от Мелкор чак до Сребърния дворец. Лагерни огньове се виеха като огромна змия от север та чак до юг. Виждахме я от хълмовете, където се бяхме разположили с Дейн и други ловци. Бяхме встрани от стана. Тези места ни бяха добре познати, а и бяхме свикнали да виждаме нощем като денем, тъй че стояхме да гледаме нещо да не се изплъзне в тъмното. И на втория ден беше същото. Стигнахме до подножията на хълмовете на запад, но не се натъкнахме на нищо. Отново си направихме стан и зачакахме. Стояхме на пост през цялата нощ.
Бен се замисли колко много време беше пропилял, откакто напусна Елдъру, докато дойде тук на север. Четири дни. Лошото време го беше забавило на път от Езерната страна и той беше принуден да заобиколи Сребърния дворец откъм изток, за да не се натъкне на стражата — да не би да разпознаят в него чужденеца. Принуден беше да ходи пеш през целия път, защото нямаше пари за коне, а още не беше паднал толкова ниско, че да краде. Бяха пропуснали лова за по-малко от двайсет и четири часа и той се питаше какво ли ще му струва това.
Ловецът се прокашля и продължи.
— Хората започнаха да недоволстват — продължи ловецът. — Някои започваха да роптаят, че само си губим времето. Въпреки че ни даваха по двайсет жълтици, никой не иска да го правят на глупак. Лордовете също надигнаха глас не сме можели да се справим, не сме били осторожни, еднорогът можел да ни се изплъзне. Ние си знаехме, че не е така, но те не искаха да ни чуят. Обещавахме, че ще внимаваме, че още повече ще се стараем. Но се питахме помежду си има ли защо да се стараем. На третия ден веригата приближи западните планини. И тъкмо тогава той се яви — очите на ловеца блеснаха от вълнение. — Бе късен следобед, слънцето се бе скрило зад планините и гората, която претърсвахме, бе дълбоко потънала в мрак. Обикновено по това време на деня нещата са малко смътни, на човек може да му се привиди нещо. Претърсвахме гъста борова горичка, заобиколена от широколистни дървета и цялата обрасла с тръни и храсталак. Мисля, че бяхме шестима, но наоколо ни имаше още десетки и верига от викачи, които се чуваха от изток. Беше необичайно горещо за това време на деня. Всички бяхме уморени и изтощени да гоним вятъра. Струваше ни се, че напразно си губим времето. Целите бяхме потни, дразнехме се от насекомите, боляха ни мускулите и се бавехме. Вече не се интересувахме за еднорога, а само по-скоро да се свърши с всичко това и да се прибираме у дома. Всичко ни се струваше като някаква шега с нас.