Филип и Сот навремето му бяха доверили, че познават Дълбокия свлек като на длан.
— Точно такава помощ ни е нужна — каза Бен на Дърк, въпреки клетвата си нищо да не му казва. — Нощната сянка няма да даде юздата доброволно и Уилоу сигурно знае това — но няма да се спре. Ще действа направо, без предпазливост. Тя е твърде искрена, за да мисли за себе си. Ако е отишла в Дълбокия свлек, то сигурно е, че е изпаднала в беда. Може би има нужда от помощ. Филип и Сот биха могли да разберат и да ни кажат: Могат да се прокраднат незабелязано в Дълбокия свлек. Ако Нощната сянка и Уилоу са там, ще ни съобщят. А и могат да открият юздата и да ни я дадат. Нима не разбираш? Те могат да проникнат там, където ние не можем.
— Искаш да кажеш, където не можеш ти — поправи го Дърк.
— А ти какво предлагаш? — сопна му се Бен.
Дърк остана безразличен към неговия гняв.
— Нищо не предлагам — отвърна той. — Проблемът е твой, а не мой.
— Хиляди благодарности. Трябва ли да разбирам, че ти самият не би се наел да разузнаеш и да откраднеш юздата?
— Едва ли. Аз съм твоят спътник, а не лакей.
— Ти си моят тормоз, Дърк.
— Аз съм просто един котарак, Ваше Величество.
Бен сложи край на този спор, като само се смръщи и закрачи към общината на чупка гномите. Те живееха на групи, също както прерийните кучета. Имаха постове и в селището бе известено за неговото пристигане, дълго преди той да успее да приближи. Когато се озова там, техните хралупи зееха празни. Бен се отправи към центъра на селището, настани се там на един дънер и зачака. На няколко пъти го бе посещавал, откакто стана крал, и знаеше правилата на играта.
Само след няколко минути се появи Дърк. Котаракът се сгуши наблизо, без да пророни нито дума, и притвори очи на късното следобедно слънце.
След малко от една от бърлогите се подаде една космата физиономия. Присви очи на дневната светлина и сбърчи нос, душейки внимателно наоколо.
— Добър ден, сър — обърна се гномът към Бен и забоде на протритата си кожена шапка едно червено перо.
— Добър ден — отвърна Бен.
— На разходка ли, сър?
— Малко на въздух и слънце. Това прогонва болестите.
— О, да, вярно е, прогонва болестите. Есенно време човек трябва да се пази от простуди.
— Така е, настинките са коварни — опипваха почвата и Бен остави нещата така. Чупка гномите винаги се държаха по този начин с непознати — плашеха се до смърт. Винаги излизаше един, за да изпита новодошлия. Ако не усети заплаха, излизат и останалите. А ако долови нещо заплашително, никой друг не се появява.
— Как са близките ви? — продължаваше Бен, стараейки се да звучи съвсем обичайно.
— О, благодаря, добре са, сър. Всички са добре.
— Това да се чува.
— Наистина, това да се чува — гномът го изгледа крадешком, да провери дали е сам и да не би нещо да скрива. — Сигурно идвате от далеко, сър, от Зеленоречието. Занаятчия ли сте?
— Не съвсем.
— Значи търговец?
Бен се подвоуми, после кимна.
— Понякога се занимавам с търговия.
— Оо? — гномът още повече присви очи. — Но май този път не носите стока, сър.
— А, това не винаги се вижда. Понякога човек може да носи неща за продан и в джобовете си.
Гномът нервно оголи предните си зъби. Лицето му беше изпоцапано.
— О, да, така е. Може би ще направите малко търговийка тук, сър?
— Може би — Бен хвърли въдицата и зачака.
Гномът не го остави разочарован.
— Търсите ли някого по-специално?
Бен сви рамене.
— На времето съм имал работа с двама от вашите хора — Филип и Сот. Знаеш ли ги?
Гномът примигна с очи.
— Да, Филип и Сот живеят при нас.
Бен се усмихна предразполагащо.
— А дали са тук?
Гномът отвърна на усмивката му.
— Сигурно. Да, сигурно. Ще почакате ли за момент? Само момент?
Той се шмугна в бърлогата си и изчезна. Бен зачака. Минутите минаваха, но никой не се появяваше. Бен седеше на дънера и се опитваше да изглежда така, сякаш че се наслаждава. Чувстваше погледите, насочени към него от всички страни. В съзнанието му започнаха да се прокрадват съмнения. Ами ако Филип и Сот го зърнат и решат, че никога не са го виждали? Та нали той не изглеждаше като онзи Бен Холидей, когото познаваха. Беше обикновен непознат — при това не съвсем добре облечен. Той погледна дрехите си и си спомни окаяното си състояние. Доста парцалив търговец, помисли си горчиво той. Може да решат да не излязат. А ако не успее да поговори с тях, няма как да ги накара да му помогнат.