— Не бих си го и помисли, по-рано, но сега…
— Не можем, разбира се, да сме сигурни — прекъсна го веднага Абърнати.
— Е, да, не можем да сме сигурни — съгласи се Куестър.
Огънят пращеше и пукаше и димът връхлиташе върху им, носен от вятъра, а искрите се превръщаха в пепел. Далеч някъде нощна птица изпищя провлачено и жално и Куестър тръпки го полазиха. Той се спогледа с Абърнати и Буниън.
— Мразя да спя на открито — промърмори Абърнати. — Неприятно ми е разни бълхи и влечуги да ми пъплят по козината.
— Имам план — заяви Куестър неочаквано.
Абърнати го изгледа продължително и настоятелно, както винаги, когато предпочиташе да не чуе онова, което очакваше.
— Не смея да те попитам какъв е този твой план, магьоснико — откликна накрая той.
— Ще идем при дракона. При Страбон.
Зъбите на Буниън просветнаха от страховитата му усмивка.
— Що за план е това? — възкликна Абърнати ужасен.
Куестър се приведе към него, изпълнен с ентусиазъм.
— Съвсем резонно е да идем при Страбон. Та кой друг може да знае за еднорозите повече, отколкото драконите? На времето те са били най-върли врагове — отколешни съперници са те във вълшебния свят. Сега вече са останали само черният еднорог и Страбон като последните от рода си. Свързват ги общи интереси, естествен афинитет! От дракона със сигурност ще можем да научим нещо за еднорога — което ще ни помогне да открием каква е тайната му и защо се е появил отново.
Абърнати го гледаше с известно съмнение.
— Но драконът не храни особени симпатии към нас, Куестър Тюс! Нима си забравил това? Та той може просто да ни опече за обяд! — кучето млъкна. — А и какво толкова има да се узнава за този еднорог? Достатъчно грижи си имахме вече с това създание.
— Но ако разберем какво търси тук, може да узнаем и защо кралят толкова се е вторачил в него — тутакси заяви Куестър. — А това може да ни помогне да си върнем положението в двора. Не е чак толкова невъзможно. Пък и драконът едва ли ще ни стори зло. Той ще ни се зарадва, щом разбере какво ни води. Не забравяй, Абърнати, че между дракони и магьосници има също известно родство. Естеството на нашата професионална връзка и нейната дълголетност винаги са диктували взаимно уважение.
Абърнати сви устни.
— Що за глупости говориш!
Куестър почти не го чуваше. Погледът му беше отсъстващ.
— Още от древни времена магьосници и дракони са се надхитряли, използвайки големи умения и магии — и той леко вирна глава. — Ако Страбон реши да упорства, може да се наложи да изпробвам някоя и друга хитрост. Аз добре владея умението да изкопчвам познание и ще ми достави удоволствие да го изпробвам…
— Ти си направо полудял! — ужаси се Абърнати.
Но нищо не можеше да прекърши ентусиазма на Куестър. Той скочи и закрачи около огъня. Погледът му беше пламнал от вълнение.
— Все едно. Решил съм се на това. Ще ида при дракона — той замълча. — И Буниън ще ме придружи, нали Буниън? — коболдът кимна, разтеглил усмивка до уши. Ръцете на магьосника се бяха разтреперили. — Значи, решено. Отивам. И Буниън ще дойде с мен. Абърнати, ти трябва да ни придружиш — и той се спря, отпуснал ръце и прегърбен сякаш под някаква тежест. — Трябва да проумееш, че това е наложително. Та нима имаме някакъв избор?
Настъпи дълго мълчание, в което колебанието и несигурността се бореха с чувството за достойнство в безмълвните погледи на старите приятели. Сенки от времена, които смятаха за отдавна отминали, се връщаха, за да обсебят настоящето. И те чувстваха как тези сенки неумолимо се скупчват наоколо. Не трябваше да допуснат това. Всичко друго бе по-добро, отколкото да чакат в този задушаващ мрак.
Планинската верига отново бе стихнала и се издигаше като тъмен гръбнак срещу небето, озарено от звездите и луните, които изглеждаха хладни и далечни. Колибата и кошарата бяха като костите на остаряващата земя.
— Добре — съгласи се Абърнати и печално въздъхна. — Като сме глупаци, поне да сме заедно. Никой не понечи да му противоречи.
МАСКАТА
Изгревът завари Филип и Сот готови да изпълнят обещанието си. Застанали бяха на двайсетина метра разстояние, когато Бен се събуди — неподвижни тумбести сенки в просветляващия мрак, с пътни раници на гърбовете и по едно червено перо на шапките си. В първия момент на Бен му се сториха като храсти, но когато стана да размърда кости, вдървени от студа и твърдата земя, те пристъпиха предпазливо напред и поздравиха с тревожен глас. Изглеждаха по-неспокойни от обикновено и надничаха зад гърба му, сякаш всеки момент ще бъдат нападнати от скални тролове.