Дърк го погледна, сякаш искаше да каже, „а на теб какво ти влиза в работата?“ и започна да души утринния въздух, сякаш там някъде се криеше отговорът. После врътна черната си опашка.
— Ожаднял съм. Ще има ли против Негово Величество да ме придружи да пийна малко вода?
Без да дочака отговора на Бен, той се изправи и се шмугна в горичката от едната страна. Бен гледа подире му в първия миг, после тръгна след него. След като повървяха малко, стигнаха един вир, в който се вливаха малки ручейчета и се наведоха да пият. Бен пи дълго, чувствайки се неподозирано ожаднял. Дърк пиеше бавно, с направо дразнеща придирчивост — навеждаше се внимателно, спираше често, внимаваше да не намокри лапите си. Бен долавяше, че Филип и Сот ги наблюдават в далечината, но не се интересуваше от тях. Бе насочил цялото си внимание към котарака, очаквайки какво има да му каже, защото той трябваше нещо да му каже, ако Бен не се заблуждаваше жестоко!
Наистина не се заблуждаваше. Само след миг Дърк вече се бе настанил на задните си лапи и го гледаше.
— Вижте се във водата, Ваше Величество — заповяда му той.
Бен се надвеси над водата и видя образа си. Бен огледа изпокъсаните си дрехи, протритите обувки, праха и калта, небръснатото си и немито тяло. Не можеше да види само лицето си.
— А сега се погледнете във водата отново — погледнете се внимателно.
Бен погледна и този път видя как образът му се разми и се превърна в образ, който не познаваше, в образа на непознат, облечен в дрехи като неговите.
Той тутакси вдигна поглед.
— Вече и сам не мога да се позная! — в гласа му прозвуча страх, който и да опиташе, не би успял да прикрие.
— А това, скъпи кралю, е, защото започваш да губиш своята самоличност — тихо каза Еджууд Дърк. — Започваш да се срастваш с маската, която носиш! — той надвеси черната си муцуна близо до него. — Открий себе си, Бен Холидей, преди това да е станало. Свали своята маска и тогава може би ще намериш начин да свалиш маската и на еднорозите.
Бен веднага погледна във вира и този път за голямо свое облекчение откри предишното си лице, отразено във водата. Но чертите му бяха размити, сякаш започваха постепенно да губят очертания.
Отново вдигна очи към Дърк, но котаракът вече бе поел, подбрал подплашените гноми пред себе си.
— Побързайте, Ваше Величество — подвикна му той. — Дълбокият свлек подир мръкнало не е най-подходящото място да търсиш себе си.
Бен бавно се изправи, по-объркан от всякога, но този път и твърде ужасен.
— Защо ли съм се хванал да питам този проклет котарак за каквото и да било? — нервно промърмори той.
Но знаеше вече отговора на този въпрос. Отправи една закана с глава към всички и всичко и закрачи по-бързо.
Към обяд вече бяха стигнали Дълбокия свлек.
Той изглеждаше непроменен и неизменен — тъмно непроницаемо петно сред ярко озарената от слънцето гора, което сякаш се бе сгушило на земята като укриващо се животно, готово всеки миг да побегне или да нападне.
Мъгли и сенки се гонеха сред ширналите се дълбини и пропълзяваха бавно над дърветата, блатото и тресавището. Нищо друго не можеше да се види. Ако имаше там живи същества, те стояха и чакаха, заложници в сурова и жестока битка за оцеляване, в която успяваха само бързите и силните. Звуците бяха приглушени и цветовете сивкави. Само смъртта беше като у дома си в Дълбокия свлек. И само смъртта беше неотменна. Бен и неговите приятели чувстваха тази истина. Застанали в края на пропастта, те стояха загледани в нейния мрак и всеки си мислеше за нещо свое.
— Ами да влизаме — промълви накрая Бен. Спомняше си предишния път, когато се спуска в Дълбокия свлек и ужасяващите илюзии, с които Нощната сянка се бе опитала да му попречи да влезе — безбрежното тресавище, гущерите и още по-ужасяващи неща. Спомни си срещата си с вещицата — среща, която едва не му бе коствала живота. Нямаше никакво желание да преживее за втори път нещо подобно.
— Хайде — подкани ги той и гласът му бе погълнат от тишината.
Никой не реагира на думите му. Дърк седеше до него, притворил сънливо очи и се къпеше в малък отрязък слънчева светлина, зареял се в мъглите, които се виеха над Дълбокия свлек. Филип и Сот се бяха спотаили на повече от десет метра вляво, за да бъдат достатъчно далеч от котарака и от пропастта, и си шушукаха нещо със слаби, разтревожени гласчета.
Бен заканително тръсна глава.
— Филип! Сот!
Чупка гномите се гушеха встрани и се правеха, че не го чуват.