Но защо е трябвало да се правят такива рисунки? И дали това са наистина същите еднорози?
— Да! — прошепна той удивен.
Толкова беше невероятно, че не би могло и да му мине през ум! Но беше невероятно за неговия свят, не и за Отвъдната земя, където магията е норма! Изчезналите еднорози, които никой от векове не бе виждал, заедно с цялата им магия, бяха заключени в магическите книги! Затова и книгите не съдържаха нищо друго, освен рисунките на еднорози, защото цялата им магия бе тази на еднорозите. Магьосниците им я бяха обсебили.
Но дали бяха успели да я използват те самите?
Това не знаеше. Понечи да каже нещо на Дърк, но се сдържа. Нямаше смисъл да пита котарака дали е прав; той само щеше отново да го обърка. Сам трябва да разбереш, каза си той! Еднорозите са били превърнати чрез магия в рисунките на изчезналите книги — така се обясняваше изчезването на еднорозите през всичките тези години. Така се обясняваше и защо Мийкс бе изпратил на Куестър съня с книгите и защо тези книги му бяха толкова потребни. Това обясняваше и защо Дърк толкова често говореше за маски.
Някои неща все още си оставаха необясними. Какъв беше този черен еднорог? Дали е просто бял еднорог, който е избягал от книгите — може би от първата книга? Дали от пепелта и саждите? Смешно наистина! Как така и в други епохи се бе появявал и изчезвал, ако е пленник на магическите книги? И защо Мийкс толкова отчаяно иска да си го върне?
Той кършеше пръсти. Щом един еднорог може да се освободи, защо да не могат и останалите?
Все повече започваше да се обърква. Мийкс му бе намекнал, че с нещо му е объркал плановете. Ако е така, сигурно имаше нещо общо с еднорозите, черни и бели. Но Бен съвсем не разбираше какво.
Седеше и се опитваше да проумее без особен успех, докато постепенно се свечеряваше и слънцето залязваше на запад. Горските сенки едва забележимо се издължиха. Постепенно мракът и мъглите от Дълбокия свлек изпълзяха вън от дневното си укритие, за да се слеят с горските сенки и надвиснаха над Бен и Дърк. Дневната жега се разсея и настана вечерна прохлада.
Бен престана да мисли и се загледа към склона на бездната. Какво ли ставаше с Филип и Сот? Дали не беше вече време да се връщат? Той стана и отиде към ръба на пропастта. Нищо не можеше да се види. Той я обходи на неколкостотин метра в едната и в другата посока, между храстите и шубраците, взирайки се в мрака без резултат. Започна да се тревожи. Не беше допускал, че гномите могат да бъдат изложени на опасност, иначе не би ги изпратил там долу сами. Но може би се е заблуждавал. Така му се е искало и е предпочел да не си даде сметка за нещата.
Върна се на първоначалното си място и безпомощно се загледа в пропастта на Дълбокия свлек. Гномите не бяха се тревожили по-рано от опасностите на ямите. Дали нещо не се беше променило? По дяволите, трябваше да тръгне с тях!
Той хвърли поглед на Дърк. Дърк изглеждаше задрямал.
Бен нямаше друг избор, освен да чака. Минутите се точеха нескончаемо. Все повече се стъмваше. Нещата ставаха по-трудно различими с настъпването на здрача.
И в този момент нещо се раздвижи в края на пропастта. Храсталаците се отделиха и пред него се появиха Филип и Сот.
— Слава богу, че сте… — започна Бен, но млъкна. Чупка гномите се бяха вкочанили от страх. Стояха като парализирани. Косматите им лица се бяха изкривили като ужасяващи маски, очите им Светеха неподвижни. Не поглеждаха нито наляво, нито надясно, нито дори към Бен. Вървяха право напред и нищо не виждаха. Стояха гърбом към храсталаците и се държаха за ръце като малки деца.
Бен се спусна напред, вече уплашен. Станало бе нещо ужасно.
— Филип! Сот! — коленичи той пред тях и се опита да разпръсне магията, която ги беше обсебила. — Погледнете ме. Какво е станало?
— Това съм аз, самозванецо! — прошепна един познат, противен глас.
Бен вдигна поглед над замръзналите гноми към високия, черен силует, който се бе появил зад тях като по силата на някаква магия, и се озова лице в лице с Нощната сянка.
ДРАКОН И ВЕЩИЦА
Бен се втренчи безмълвно в студените, големи очи на вещицата и ако имаше накъде, щеше вече да е побягнал. Но от Нощната сянка не можеше да се избяга. Тя го държеше като закован, дори само със силата на присъствието си.