Говореше шепнешком.
— Никога не съм допускала, че можеш да имаш глупостта да се върнеш отново тук.
Глупост наистина, мълчаливо се съгласи той. Намери сили да протегне ръка и да придърпа ужасените гноми към себе си, по-далеч от вещицата. Те се сгушиха в него като парцалени кукли, разтреперани от облекчение, и зариха косматите си лица в мантията му.
— Молим ви, помогнете ни, Ваше Величество! — едва успя да промълви Филип, също шепнешком.
— Да, молим ви! — повтори като ехо Сот.
— Няма страшно — излъга Бен.
Нощната сянка тихо се разсмя. Беше точно такава, каквато Бен си я спомняше — висока, със заострени черти, с бледа и гладка като мрамор кожа, с лъскавочерна коса с бял кичур по средата. Черна пелерина обгръщаше слабата й кокалеста фигура. Тя бе по своему красива, без възраст, вълшебно създание, което бе съумяло някак си да се примири, че е станало смъртно. Но на лицето й липсваха онези чувства, които можеха да му дадат цялостен израз.
На погледа й липсваше дълбочина и той бе празен. Тя гледаше Бен така, сякаш щеше да го глътне.
Е, сам си го заслужих, помисли си той.
В този момент смехът на Нощната сянка стихна и в погледа й премина сянка на несигурност. Тя пристъпи крачка напред и се загледа в него.
— Но какво е това? — тихо попита. — Ти не си същият… — и тя млъкна объркана. — Но гномите казаха, че си кралят… Чакай сега, да видя лицето ти на светло.
Тя протегна ръка. Бен нямаше сили да се противопостави. Пръсти, студени като ледени висулки, се вкопчиха в брадичката му и килнаха главата му на лунната светлина. Тя го задържа така един миг, мърморейки:
— Вярно, променен си — но пак си си същият. Какво са направили с теб, самозванецо? Или се опитваш отново да ме разиграваш? Нали ти си Холидей? — Бен усещаше как Филип и Сот треперят, вкопчени в него с малките си ръчички.
— А, това е работа на магията — рязко промълви Нощната сянка и отблъсна лицето му. — Каква е тая магия? Казвай веднага!
На Бен му се щеше да й изкрещи, но го преодоля и успя да отвърне със спокоен глас:
— На Мийкс. Той се върна. Провъзгласи се за крал, а мен ме превърна в… това.
— Мийкс ли? — тя присви зелените си очи. — Онзи жалък шарлатанин? Но откъде се е сдобил с такава магия, че да направи това? — и тя презрително сви устни. — Та той не умее да върже дори обувките си! Как е могъл да ти стори това?
Бен нищо не отвърна. И той нямаше отговор. Настана дълго мълчание, през което вещицата го наблюдаваше изпитателно. Накрая каза:
— Къде е медальонът? Дай ми да го видя!
Той не реагира веднага и тя изщрака с пръсти. Тогава, въпреки волята си, той покорно извади потъмнялата емблема изпод мантията си и й даде да я разгледа. Тя я погледна, после вдигна очи към лицето му и бавно разтегли устни в усмивка като хищник, зърнал плячка.
Нищо друго не каза, но това стигаше на Бен, за да разбере, че Нощната сянка е установила какво му е било причинено, каква магия е използвана, за да го промени. Това направо го вбеси. То беше по-лошо и от положението, до което беше доведен. Искаше му се направо да вие. Така му се щеше да разбере, каквото бе разбрала вещицата, но нямаше земна сила, която да я накара да му го каже.
— Жалък си ти, самозванецо — тя продължаваше да говори тихо, но коварно. — Късметът ти винаги е работил, но не и умът ти. Но ето, че и късметът ти е изневерил. Дори се изкушавам да те пусна да си вървиш. Доста се изкушавам. Но не мога да забравя какво ми причини. Ще трябва да си платиш! Учуден ли си да ме видиш отново? Май, да. Сигурно си си въобразявал, че с мен е свършено, че съм загинала във вълшебния свят. Глупаво от твоя страна.
Тя коленичи пред него, за да може да погледне в очите му. В погледа й имаше такава омраза, че той примигна насреща й.
— Наистина отлетях към мъглите, самозванецо — точно както ти ми заповяда. Под въздействие на Йоския прашец бях напълно под властта на твоята воля и не можах да й противостоя. Как те ненавиждах в онзи момент! Но нищо не можех да направя. Полетях към мъглите — ала бавно, много бавно, самозванецо! Летях и с всички сили се борех да преодолея магията на Йоския прашец; борех се с цялата сила, която можах да призова!
На устните й отново се появи тънката й, зловеща усмивка.
— И наистина, успях да преодолея магията, да я преодолея и да се върна обратно. Макар и твърде късно, самозванецо, твърде късно — защото се бях озовала вече сред вълшебните мъгли и това ме нарани дълбоко! Страдах, както никога преди; бях болезнено засегната! Успях да спася живота си, но нищо повече. Месеци наред ми бяха необходими, да си върна поне малко от магическата си сила. Лежах сред блатото и се криех безпомощна като влечуго! Бях направо разнебитена! Но не се оставих за това, как ще си отмъстя, когато отново ми паднеш в ръцете. Вярвах, че някой ден все ще успея да те намеря… Тя замълча.