— Аз не бих участвал в такъв спор! — сопна му се Куестър. — Нито пък ще си тръгна оттук, ако не ме изслушаш.
Страбон се изплю през серните изпарения.
— Заслужаваш просто да те изям, Куестър Тюс заедно с кучето и онова другото същество, независимо какво е то. Коболд ли е? Заслужаваш да избълвам малко огън насреща ти, да те опека хубавичко и да те изям. Но тази вечер съм в добро настроение. Махай се оттук и ще ти простя, задето си дошъл да ми се натрапваш, без никой да те е канил.
— Може би трябва да разберете… — започна Абърнати, но Куестър му изшътка.
— Онова там куче каза ли нещо? — тихо запита драконът.
— Не, никой няма и намерение да си тръгва оттук! — заяви Куестър и заби крак.
Страбон примигна.
— Така ли?
Той вирна шипестата си глава и избълва огнени пламъци от огромната си паст. Огньовете избухнаха под самите крака на Куестър Тюс и го запратиха нагоре. Буниън и Абърнати отскочиха встрани и се снишиха, за да се предпазят от разлетелите се камъни, пръст и огнени искри. Куестър тупна долу, целият заплел се в мантията и шарфовете си и кокалите му чак прокънтяха от удара.
Страбон се разсмя и лизна въздуха с грапавия си език.
— Много забавно, магьоснико, няма що.
Куестър се изправи на крака, отупа се от праха, изплю пръстта от устата си и отново се обърна към дракона.
— Никак не го очаквах! — заяви той, опитвайки се да си възвърне загубеното достойнство. — И аз мога да се забавлявам като теб!
Той изпляска силно с опънати ръце и разперени пръсти. Опита се да кръстоса и крака, но се плъзна от скалата и падна, като изохка. Над кратерите избухна светлина и порой сухи листа се изсипаха върху Страбон, възпламенявайки се мигновено от високата температура.
Драконът не усети нищо, освен леки убождания.
— Да не би да си решил да ме задушиш с листа? — изрева той и целият се разтърси от смях. — Моля ти се.
Куестър цял настръхна. Бухалското му лице се зачерви от яд.
— Не е ли по-добре да дойдем отново друг път — ниско изръмжа Абърнати, заел отбранителна позиция зад една могилка.
Но Куестър Тюс не даваше и да се издума. Отново се изтупа и се изправи.
— Смей се, драконе, колкото си искаш — подвикна му той. — Иска ти се да се посмееш над един майстор на магическото изкуство? Много добре, смей се!
Той вдигна двете си ръце и ги размаха светкавично във въздуха. Страбон тъкмо се готвеше да избълва отново пламъци насреща му, когато внезапно над главата му надвисна облак и се изля пороен дъжд.
— Веднага да спреш! — изрева драконът, но само подир секунди беше мокър от ноздрите до опашката. Пламъците му угаснаха и започнаха да вдигат пара и той потопи глава в един от огнените вирове, за да се спаси от пороя. Когато я извади оттам, за да си поеме дъх, Куестър отново размаха ръце и дъждът спря.
— Виждаш ли? — обърна се магьосникът към Абърнати и поклати доволно глава. — Втори път няма да посмее да се надсмива! — после отново се обърна към дракона. — Май доста се позабавлява! — подвикна му той.
Драконът изплющя с ципестите си криле, отърси се и погледът му просветна от ярост.
— Ясно е, Куестър Тюс, че ще продължаваш да ми досаждаш, докато не те унищожа или изслушам. Е, тази вечер наистина съм в добро разположение на духа. Казвай каквото имаш да казваш.
— Много благодаря! — отвърна Куестър. — Можем ли да слезем долу?
Драконът отново пльосна глава в края на кратера и се изтегна.
— Правете, каквото обичате.
Куестър махна на своите спътници и те бавно се заспускаха към клисурата покрай кратерите и скалите, докато застанаха на двайсетина метра от дракона. Страбон ги посрещна с безразличие, притворил клепачи, вдъхвайки.
— Мразя водата, Куестър Тюс — проломоти той.
— Дошли сме да научим нещо за еднорозите — заяви Куестър, без да обръща внимание на думите му.
Драконът избълва огнени пламъци.
— Ами прочети в някоя книга.
— Прочел съм вече. В няколко. Но там го няма това, което ти знаеш. На всички е известно, че еднорозите и драконите са най-древните вълшебни същества и най-старите врагове. Никой не ги познава по-добре, нито сред вълшебните същества, нито между хората. Трябва да разбера за еднорозите нещо, което никой освен теб не знае.
— Това пък за какво ти е? — Страбон отново започваше да се отегчава. — А и откъде-накъде да ти помагам? Не служеше ли ти на онзи противен човек, дето ме изигра, та да вдишам Йоски прашец и ме изнуди да обещая да не нападам повече долината и жителите й, докато той е крал! А той е още крал, нали? Ах, да, разбира се — нали щях иначе да съм разбрал! Бен Холидей, кралят на Отвъдната земя! Ще го нагълтам на мига, само да ми стъпи тука!