— Приличате на развалина — съгласи се кучето.
— Е, както и да е, не изглеждате добре — опита се магьосникът да смекчи думите на кучето с усмивка. — Нуждаете се от почивка. Трябва да поспите. Има време да потърсим Уилоу.
Бен енергично тръсна глава.
— Не съм уморен, Куестър. Не мога…
— Мисля, че се налага — тихо каза магьосникът. Той махна с костеливата си ръка пред лицето на Бен и очите на Бен внезапно натежаха. Едва успяваше да ги държи отворени. Непреодолима умора го налегна и събори.
— Починете си, Ваше Величество — промълви Куестър.
Бен не искаше да приеме тази заръка, опита се да се изправи, но установи, че не може. Веднъж и магията на Куестър да се получи от първия опит. Бен се плъзна по грубия ствол на елата и се свлече върху боровите иглици. Спътниците му приближиха. Косматото очилато лице на Абърнати се надвеси над него иззад сенките. Зъбите на Буниън просветнаха като кинжали. Филип и Сот приличаха на неясни привидения, обзети от нерешителност, които мърмореха нещо, и бавно, но сигурно се отдалечаваха. Бен се чувстваше добре сред своите приятели. Те му вдъхваха сили и самоувереност. Бяха тук всичките, с изключение на Парснип — и Уилоу!
— Уилоу — прошепна той. Спомена името й и веднага заспа.
Сънува Уилоу и откровението, което му се яви, планините на Отвъдната земя — самотно търсене, което го теглеше, както магнит привлича желязо. Местата, през които минаваше, му бяха познати и в същото време непознати — обгърнати в слънце и сенки, които потрепваха мимолетно като водни отражения. Всичко наоколо му бе в движение, лишено от очертания и облик. Това бе самотно търсене, което изглеждаше безкрайно, и му се налагаше да прекоси долината открай докрай и обратно с бърза и уверена крачка, но в същото време без резултат.
Тласкаше го някаква удивителна и за него неотменна сила. Изпитваше необяснима потребност да намери силфидата. Страхуваше се за нея, без да разбира причината за своя страх. Копнееше отчаяно да я види, но нямаше причина да бъде толкова отчаян. Беше пленник на своите чувства и беше тласкан от тях въпреки разума. Долавяше присъствието на Уилоу, докато я търсеше, и това усещане мъчително го преследваше. Все едно, че го чака зад всяко дърво, зад всеки хълм и само още малко, и ще стигне при нея. Умората не му пречеше, твърде силен бе неговият порив.
След време започнаха да му се счуват гласове. Шепнеха му нещо отвсякъде — някои предупредително, други поучително. Счуваше му се Речния господар, който все още се съмняваше в самоличността на Бен и който, кой знае защо, страстно желаеше дъщеря му, която не обичаше и която също не можеше да го обича, да се намери. Чуваше Земната майка, която искаше от него да повтори отново обещанието, което й даде, да намери Уилоу и да й помогне, настоявайки да удържи това свое обещание. Счуваше му се самотният, неудачен ловец, който разказваше глухо за черния еднорог, за докосването, което му бе отнело душата. Чуваше гласа на Мийкс, зловещ и мрачен, който предвещаваше гибел, ако момичето и златната юзда му се изплъзнат.
Но Бен продължаваше да върви.
И тогава чу Еджууд Дърк.
Гласът на призматичния котарак го накара да забави ход и той внезапно си даде сметка колко безумно е това.
Намираше се сред горска полянка, студена и самотна — смесица от светлини и сенки, от сплетени над главата му клони и гъст мъх под краката му. Дърк бе застанал на една могилка сред поляната, спретнат, пригладен и загадъчен.
— Къде сте се втурнали така, Ваше Величество, Бен Холидей? — тихо попита Дърк.
— Трябва да намеря Уилоу — отвърна той.
— А защо трябва да я намерите? — настоя Дърк.
— Защото я заплашва опасност — отвърна той.
— И само за това ли? Той млъкна.
— И защото тя има нужда от мен.
— И само за това ли?
— Защото няма кой да й помогне.
— И само за това ли?
— Защото…
Думите, които търсеше, му се изплъзваха, както самата силфида. Той имаше наум точно определени думи. Но какви ли бяха тези думи?