— Ти полагаш твърде много усилия да направляваш живота си — заяви Дърк, едва ли не с тъга. — Правиш какво ли не за да подредиш отделните части на пъзела. Но не разбираш защо ги редиш. Животът не е само разум, Ваше Величество; животът е и чувство.
— Аз имам чувства — заяви Бен.
— Ти имаш волята да управляваш всичко — опроверга го Дърк. — Управляваш своето кралство, своите поданици, своята работа и своя живот. Ти всичко се опитваш да управляваш — и тук, както правеше някога и там. Ти властваш. Ти властваш като крал, както властваше като адвокат. В съдебната зала или в кралския двор — ти си оставаш такъв, какъвто си бил. Действаш и реагираш бързо и умело. Но не умееш да чувстваш.
— Опитвам се.
— Същността на магията е чувството, Ваше Величество. Животът се ражда от чувството, а магията се ражда от живота. Как би могъл да разбереш живота или магията, ако не умееш да чувстваш? Ти търсиш Уилоу. Ти търсиш с очи нещо, което очите не могат да видят. Търсиш със сетивата си нещо, което те не могат да възприемат. А трябва да търсиш със сърцето. Ето сега се опитай. Опитай се, и ми кажи какво си видял.
Той се опита, но всичко наоколо му бе потънало в мрак и нищо не се виждаше. Съсредоточи се дълбоко в себе си и откри непроходими пътища. Пред него се изпречваха препятствия, безформени и неясни. Той ожесточено се опитваше да си пробие път покрай тях, махаше с ръце, опипваше…
В този миг Уилоу се озова пред него като смътно видение, което внезапно си беше припомнил. Премина жива и гъвкава, лицето й шеметно красиво, тялото проникнато от копнеж. Горскозелената й коса се спускаше по крехките рамене и й стигаше до кръста. Кожата й бе обгърната в сребристобяло лъчение. Тя го погледна в очите и дъхът му спря така внезапно, че почувства болка. Усмихна му се топло и нежно и неизречените думи прозвучаха в съзнанието му като шепот. Никаква опасност не я застрашаваше, нямаше нищо неотложно. Тя бе в мир със себе си. Беше в хармония.
— Защо така сте се забързали, Ваше Величество, Бен Холидей? — повтори въпроса си Дърк някъде иззад мрака.
— Трябва да намеря Уилоу — отвърна Бен повторно.
— Защо трябва да я намерите?
— Защото…
И той отново не можа да намери точната дума. Сенките все повече се сгъстяваха. Уилоу започна да избледнява сред тях.
— Защото…
Тя избледня и споменът изчезна. Той с всички сили се опитваше да намери думите, които искаше да каже, но те продължаваха да му се изплъзват. Чувството за нещо неотложно и тревожно отново се върна — внезапно и упорито. Отново почувства, че силфидата е изправена пред реална опасност, породена сякаш от неговата нерешителност. Протегна ръка и се опита да стигне до нея, но тя вече беше твърде далеч, а той стоеше неподвижно.
— Защото…
Мракът се бе спуснал навсякъде и го обгръщаше в своята тъма, задушаваше го в своята необятност. Той постепенно излезе от състоянието си на съзерцание. Дърк беше изчезнал. От Уилоу бе останала само искрица светлина сред мрака, която все повече и повече се смаляваше…
— Защото… Уилоу!
Той се стресна от съня си и скочи, мокър от пот. Нощта обгръщаше Източните пустоши в тишина. Облаци покриваха небето, макар дъждът да бе престанал. Приятелите на Бен спяха спокойно наоколо — всички с изключение на Буниън. Буниън вече бе тръгнал да търси Уилоу.
Бен си пое дълбоко дъх, за да дойде на себе си. Сънят за Уилоу бе ясен и отчетлив в съзнанието му. Той издиша.
— Защото… я обичам — довърши той.
Това бяха думите, които бе търсил. И той разбра със страшна яснота, че тези думи са истината.
Остана буден подир това, сам с мислите си в мрачното мълчание на нощта. След известно време се постара отново да заспи. Когато се събуди, започваше да се зазорява. Небето отвъд зъберите на изток просветляваше и ставаше сивозлатисто. Буниън не беше се върнал. Останалите още спяха.
Той се обърна по гръб и се огледа наоколо. Всичко бе мокро след бурята. Изведнъж примигна изненадан. Еджууд Дърк удобно се бе настанил на един едър клон на елата, на няколко стъпки над главата му, свил лапи под гладкото си тяло, присвил очи срещу светлината.
Когато усети погледа на Бен, той отвори очите си.
— Добро утро, Ваше Величество — промърмори котаракът.
Бен се попривдигна на лакти.
— Добро утро, тъмно създание. Къде се изгуби?
— О, насам-натам.
— Май повече натам, отколкото насам! — сопна се Бен внезапно обзет от яд — Разчитах малко на помощта ти в Дълбокия свлек, когато ти толкова удобно изчезна! За малко вещицата да ме погуби! Вместо това ме завлече в бърлогата на Страбон и ме предложи на дракона за закуска! Но май не си се трогнал кой знае колко от това, а? Хиляди благодарности!