Тогава видяха Бен, а най-вече Дърк.
— О, добро утро, Ваше Величество. Добро утро, Дърк — лъчезарно ги поздрави Куестър. — Надявам се да сте спали добре?
Абърнати промърмори нещо от рода на това, че котараците са нощни създания и нямат нужда от сън, та дори и призматичните котараци, тъй че няма защо да се тревожим за тях.
Филип и Сот изгледаха Дърк, както биха погледнали дългоочакван обяд, и не проявиха нито следа от страх.
Бен зяпна от удивление, докато разговорите около него продължаваха така, сякаш присъствието на котарака е нещо напълно нормално. Никой не изглеждаше изненадан от появата му. Куестър и Абърнати се държаха така, сякаш го бяха очаквали. Гномите се отнасяха към него като при първата им среща с Дърк, сякаш не помнеха, какво им бе струвал опитът да го нападнат.
Бен се позаслуша в приказките наоколо и после обър[???]
— Какво…?
— Сънищата им, Ваше Величество — с шепот го прекъсна Дърк. — Аз ги накарах да ме разберат в сънищата си. В тези сънища те ме видяха реален и затова ме приемат такъв. Не разбирате ли? Понякога истината е просто онова, за което я приемаме — както в будно състояние, така и на сън.
Бен не разбираше. Слушаше всичко с най-голямо внимание, но продължаваше да не разбира. Какъв ли бе смисълът на всичко това и какво общо имаше то с него?
Но сега нямаше време да мисли по този въпрос. Абърнати излая — и всички погледнаха към него. Между клоните на елите се появи не някой друг, а Парснип! Подире му вървеше Буниън, и двамата прогизнали сякаш от бурята, и двамата разтеглили своите грозни и озъбени усмивки от ухо до ухо. Бен застина на място. Та нали Парснип бе тръгнал да охранява Уилоу! Той се отърси от вцепенението си и побърза заедно с Куестър и Абърнати да посрещне тези дребни жилави твари. Суровият, подозрителен поглед, който Парснип му отправи, го накара да спре на място. В края на краищата Парснип не можеше да го разпознае, тъй че Бен отстъпи назад по настояване на Куестър. Куестър и Буниън поговориха малко на онзи груб, непонятен език на коболдите, прекъсвани от време на време от Парснип, след което Куестър бързо се обърна към Бен:
— Парснип е охранявал Уилоу през цялото време, след като тя тръгна от Сребърния дворец, Ваше Величество, точно както му беше заповядано — чак до вчера. Тя сама го е освободила без никаква причина. Той отказал да я остави, но тя използвала вълшебна магия и се измъкнала. Дори и един коболд не може да остане с една силфида, ако тя самата не желае това. Сдобила се е със златната юзда и… е тръгнала да търси черния еднорог — бухалското му лице потръпна под погледа на Бен и той тревожно запридърпва бялата си брада. — И аз не разбирам, Ваше Величество, това нейно решение, както и Парснип. Тя явно е решила да не донесе юздата на вас, въпреки повелята на съня й!
— Къде е тя сега? — попита гласно той. Куестър поклати глава.
— Следата й води на север, към Мелкор — той се подвоуми. — Буниън твърди, че е тръгнала, изглежда, към Мърук!
Към Мърук ли? Там, където бяха скрити изчезналите магически книги? Но защо ли е решила да върви нататък? Бен се почувства невероятно напрегнат.
— Има и още нещо, Ваше Величество — вметна Абърнати напълно сериозно, като не обърна внимание на това, че Куестър го дръпна за ръкава на мантията. — Страбон и Нощната сянка са тръгнали по дирите й — тръгнали са да търсят вас, Уилоу и юздата. А се говори също, че и някакъв демон — огромно хвърковато създание, което не се спира пред нищо, обикаля из цялата долина. Снощи Буниън го е видял.
— Любимецът на Мийкс — прошепна Бен, като си спомни чудовището, което се бе появило по време на танца на нимфите пред Речния господар и ги беше унищожило. Лицето му се изопна. Веднага забрави и Еджууд Дърк, и проблемите на сънищата. Единствената му мисъл бе за Уилоу.
— Аз трябва да я открия преди тях — заяви той и му се стори, че гласът му отекна глух, докато се бореше с обзелия го страх. — На всяка цена. Тя може да разчита само на нас.
Всички се размърдаха. Абърнати излая срещу чупка гномите. Куестър хвана Бен за ръка и се опита да го успокои.
— Ще я открием, Ваше Величество. Можете да разчитате на това.
И те бързо се отправиха към пустошите — непознатият-крал, магьосникът и писарят, коболдите и гномите.
Еджууд Дърк седеше притихнал и гледаше подире им.
Уилоу усещаше по лицето си пладнешката горещина, проникваща между гъстите горски листа и почувства внезапна жажда. Тя предпазливо заобиколи една огромна скала, която се изпречи пред нея по склона, който ставаше все по-отвесен. Изкатери се до полянка с високи треви и шубраци, които преминаваха в далечината в сенчеста елхова горичка, и спря, за да се огледа назад. В подножието се простираше Отвъдната земя — неравна панорама от поля и гори, хълмове и равнини, реки и езера, сини и зелени пространства с пастелни цветове, разпилени тук-таме като паяжина. Долината бе озарена от слънчевата светлина на безоблачното синьо небе и всички цветове бяха ослепително ярки.