Изнизаха се няколко минути. Когато отново вдигна глава, черният еднорог стоеше насреща й.
Тя спотаи дъх и застина на мястото си. Еднорогът беше само на десетина крачки от нея, наполовина в сянка, наполовина в бялата, процеждаща се слънчева светлина. Това бе изящно, възхитително видение. Нежното му тяло бе ефимерно като любовен спомен, присъствието му възхитително озаряваше всичко наоколо като дъга. Създанието я гледаше, без да помръдва. Черното му като абанос тяло с кози крака и лъвска опашка, огнените зелени очи, безсмъртният живот, който се криеше в него — всичко това не можеше да се предаде от всичките песни на всички певци през всички епохи в света.
Уилоу остана потресена, с оголена душа. Сърцето й никога не бе виждала еднорог и дори не бе допускала нещо подобно. Сълзи се появиха в очите й и тя преглътна разчувствана.
— Колко си красив — промълви.
Тези думи бяха изречени толкова тихо, че само тя можеше да ги чуе. Но еднорогът кимна в отговор и витият му рог се озари от светлината на магията. Зелените очи я гледаха, озарени от бликащата му жизненост. Уилоу се почувства като омаяна. Тя, без да гледа, протегна ръка към юздата, която лежеше на земята до нея.
„0, аз така те желая — помисли си тя. — Ти трябва да бъдеш мой!“
Но очите на еднорога я приковаваха на мястото й и тя не можеше дори да помръдне. Тези очи я държаха като хипнотизирана и й шепнеха нещо от съня.
„Тръгни след мен — казваха й те. — Открий истината за мен.“
Топлата вълна на спомена я заля, а после студени тръпки я побиха. Споменът бе запечатан в очите й, в съзнанието й, в сърцето й. Погледна малкото ручейче, което шуртеше и бълбукаше сред камъните в горската тишина и то й се стори огромно като река, която не може да премине. Заслуша се в песента на птиците сред дърветата, които пееха радостни и светли песни и й се стори, че всички тайни на душата й се разкриват в тях.
Магична енергия я заливаше на вълни с неподозирана настойчивост. Тя не принадлежеше вече на себе си; сега принадлежеше на еднорога. Беше готова на всичко заради него. На всичко.
В следващия миг него вече го нямаше, изчезнал бе също така внезапно и безследно, сякаш никога не го е имало. И тя наистина се питаше дали го е видяла. Гледаше към мястото, където бе стоял еднорогът и където светлината и сенките се кръстосваха, и се опитваше да превъзмогне острата болка, която изпитваше.
Нима бе видяла този еднорог? Истина ли бе, че го е видяла? Дали е бил истински?
Въпросите я замаяха. Не можеше да помръдне. После бавно, с голямо усилие се изправи на крака, прехвърли през рамо златната юзда и пое с тиха решителност.
Вървя и търси през целия ден. Не толкова че търсеше, колкото следваше нещо, което я водеше по някакъв необясним начин. Изкачваше се сред скалите, дърветата и шубраците, които застилаха неравните склонове на Мелкор и търсеше нещо, което може би не съществува. На няколко пъти й се стори, че вижда черния еднорог като в мигновен проблясък — абаносовочерното му тяло, смарагдовозелените очи, вития рог озарен от магията. И през ум не й мина, че нещо може да я подведе. Тя вървеше като в някакъв блян, без да съжалява за нищо. Знаеше, че еднорогът е там, че всеки миг ще го достигне. Чувстваше, че я чака, усещаше, че я наблюдава. Не разбираше какво иска от нея, но беше сигурна, че има нужда от помощ.
Нощта я завари на километри от Мърук, изтощена и все още сама. Беше прекосила гората покрай древната, рухнала крепост. Беше се връщала на няколко пъти по собствените си стъпки. И не бе по-близо до черния еднорог, отколкото когато го видя за първи път, но вярваше повече от всякога, че ще го намери. Призори ще опита отново.
Легна да спи на завет под една брезова горичка, гушнала златната юзда, увита във вълнения вързоп, до гърдите си и нощната прохлада я обгърна. Постепенно дневната горещина се разсея и изтощението я напусна. Тя необезпокоявано заспа и отново й се яви сън.
Тази нощ сънува десетки бели еднорози, които бяха оковани във вериги и умоляваха да ги пуснат на свобода. Бе цялата обзета от треска и не можеше да се освободи. Сякаш треската я бе оборила и тя не можеше да се излекува.
Иззад околния мрак едни огненозелени очи я наблюдаваха през цялата нощ.
Бен Холидей и неговите приятели също прекараха нощта в Мелкор, макар и все още далеч от Мърук и Уилоу. Разположиха се малко над хълмовете, които извеждаха към планината, и бяха доволни, че са успели да стигнат дотам. Голяма част от деня те вървяха през пустотите и едва късно следобед и вечерта поеха по пътеките в попаднаха на следите на Уилоу едва по залез слънце и Бен се надяваше да я стигнат още същия ден. Едва когато напълно се стъмни и Куестър помоли Бен да бъде разумен, те временно прекратиха търсенето си.