Но той трябваше да стори нещо!
— Абърнати!
Той усети хладния нос на кучето близо до ухото си.
— Ваше Величество?
— Тези създания нямат зрение, обоняние и вкус — но имат слух, нали така? Сигурно могат да чуят всичко? Дори и в околностите на Мърук, така ли?
— Доколкото зная, флинтовете могат да чуят карфица, паднала на петдесет крачки от тях, макар аз често…
— Остави лекциите сега! — Бен дръпна кучето и го погледна в лицето. Вгледа се отблизо в косматото му лице, в очилата му проблесна слънчев лъч.
— Можеш ли да излаеш в горно до? Абърнати неразбиращо запримига.
— Ваше Величество?
— Горно до, по дяволите — можеш ли да изръмжиш достатъчно силно, че да постигнеш горно до? — Флинтовете вече бяха на десетина крачки от тях. — Е, можеш ли?
— Не разбирам…
— Да или не!
Той хвана писаря и го разтърси. Абърнати отдръпна муцуна и излая право в лицето на Бен.
— Да!
— Направи го тогава! — викна му Бен.
Целият покрив се тресеше. Чупка гномите отново се бяха вкопчили в Бен и крещяха:
— Велики кралю, могъщи кралю! — и виеха в хор като паднали души.
Коболдите бяха приклекнали срещу него, готови за скок. Флинтовете се носеха насреща им като танкове.
И тогава Абърнати започна да вие.
Постигна горно до от първия път и така страшно зави, че заглуши чупка гномите и направо накара коболдите да зяпнат. Воят му се изви и разнесе навсякъде и на всички направо вътрешностите им се обърнаха. Флинтовете спряха, вдигнаха огромните си ръце и започнаха да се налагат по главите, опитвайки се напразно да се спасят от крясъка. Воят ги преследваше неумолимо — Бен никога не би и повярвал, че Абърнати е способен на толкова продължителен, убийствен лай — и през цялото време флинтовете се налагаха по главите просто се разтърсиха и се разпаднаха. Главите, ръцете, торсовете и краката им се разчлениха и превърнаха в купчина камъни. Вдигна се прах и отново се уталожи, но нищо не помръдваше.
Абърнати престана да вие и настъпи напрегнато мълчание. Писарят бе целият настръхнал и мяташе към Бен погледи, в които се четеше неприкрита ярост.
— Никога не са ме унижавали така, Ваше Величество! — изръмжа той. — Да вия като истинско куче! Не съм и допускал, че мога да падна толкова ниско!
Бен се изкашля.
— Ти ни спаси живота — просто каза той. — Това е, което направи.
Абърнати искаше да каже още нещо, но млъкна и само продължи безмълвно да хвърля яростни погледи. Накрая си пое дълбоко дъх, издиша, поизправи се, подуши въздуха с неприязън и каза:
— Веднага, щом си върнем магическите книги, първото, което ще направиш, ще е да ме превърнеш отново в човешко същество!
Бен бързо се опита да скрие усмивката си, която можеше да го изложи.
— Съгласен съм. Това ще е първото, което ще направя.
Те бързо приповдигнаха Куестър Тюс и го свалиха обратно по стълбището, след което напуснаха Мърук. Не срещнаха никакви други флинтове. Бен си помисли, че сигурно тези двата са били последните по рода си, докато бързо се оттегляха сред дърветата.
— И все пак наистина е странно, че първия път Куестър не ги е срещнал — повтори си той гласно забележката на магьосника.
— Странно ли? Едва ли е толкова странно, като се има предвид, че е възможно Мийкс да ги е поставил там след като е получил книгите, за да не позволи на никой да се върне в крепостта! — изръмжа Абърнати. Той дори и не поглеждаше към Бен. — Предполагах, Ваше Величество, че и сам можете да достигнете до този извод!
Бен прие упрека му мълчаливо. И да е можел да стигне сам до този извод, не беше стигнал. Не можеше да разбере защо Мийкс си е правил труда да постави охрана в Мърук. Та нали най-сетне изчезналите магически книги бяха на негово разположение!
Остави и този въпрос при купчината въпроси, на които нямаше отговор, и се зае заедно с останалите да положат Куестър на някоя сенчеста полянка. Парснип избърса праха и кръвта от лицето на магьосника и му помогна да дойде на себе си. След известни грижи Куестър се възстанови, Парснип се погрижи за раните му и малката дружинка отново пое.