— Е, капитан Кенуей, точно този въпрос ме доведе тук — извика Уолпоул. — Не бива да продължаваш така. Всъщност ще те помоля да хвърлиш факлата в морето и да слезеш веднага оттам. Или, уви, ще бъда принуден да наредя на войниците си да те застрелят.
— Застреляш ли ме, хората ми ще отвърнат на огъня, сър Робърт — разкикотих се. — Нищо чудно ти самият да попаднеш под кръстосан огън. Да не споменаваме приятеля ти — сър Обри Хаг, нали?
— Да, сър — пристъпи напред високият мъж. — Дойдох да измоля пощада за сина си.
Личеше си колко е разочарован от въпросния син.
— Покажи ми пръстите си — настоях аз.
Хаг вдигна ръце. Тамплиерският пръстен просия. Сърцето ми изстина.
— Искам да видя и твоите, сър Робърт.
Ръцете му останаха кръстосани над корема.
— Нямам пръстен, капитан Кенуей.
— Не те ли блазни идеята? От опит знам, че тамплиерите обичат ранга и високия статус. Как да съм сигурен, че не разговарям с Великия им майстор?
Той се усмихна.
— Няма абсолютна власт, капитан Кенуей. Не съм дошъл да се застъпвам нито за едната, нито за другата страна. Целта ми е да предотвратя варварщина.
Изсумтях. Варварщина ли? А как наричаха опожаряването на дома на родителите ми? Къде бе тогава сър Робърт Уолпоул? Вероятно е пийвал портвайн с тамплиериските си приятели. Поздравявал се е мислено, че не участва в кроежите им. Можел е да си го позволи, разбира се. Богатството и властта му са били гарантирани.
Матю Хаг проплака в каютата и нададе жален вопъл.
— Върнал си се тук да отмъстиш, нали? — извика Уолпоул.
— Да разчистя неуредени сметки с неколцина, да.
Уолпоул кимна.
— Сред тях ли е Удс Роджърс?
Изсмях се изненадано.
— Да. Сред тях е.
— Ще променя ли нещо, ако ти кажа, че понастоящем Роджърс е в затвор за длъжници, а раните, които си му нанесъл, са разклатили сериозно здравето му? И Орденът му го е отлъчил? Заради своенравието му и защото е търгувал с роби. С него е свършено, капитан Кенуей. Ще сметнеш ли поне тази сметка за уредена?
Имаше право. Острието ми нямаше да нарани по-дълбоко Роджърс, по-скоро щеше да го освободи от страданията му.
— Той не е главната ми грижа в момента — извиках. — Честта принадлежи на мъжа в каютата.
Уолпоул се усмихна тъжно.
— Глупаво, повърхностно момче, поддало се на чуждо влияние. Повярвай ми, капитан Кенуей, виновниците вече са мъртви. Ти ги уби. Уверявам те, че срамът, който преживява Матю в момента, е достатъчно наказание за простъпките му.
Поех си дълбоко дъх. Спомних си как мама ме попита колцина съм погубил. Спомних си жестокостта на Черния Барт. Помислих си за духа на Мери Рийд, за смелостта на Адевале и за щедростта на Черната брада. Помислих си и за теб. Защото Торес грешеше, когато ми каза, че нямам никого. Имах някого. Теб. Ти, грейналата от надежди!
— Ще ти предложа нещо, капитан Кенуей — продължи Уолпоул. — Надявам се да одобриш предложението ми и най-сетне да спуснеш завесата над тази скръбна история.
Той ми описа какво включва предложението му. Аз го изслушах. И когато приключи, му отговорих и хвърлих факлата.
73.
Хвърлих я в морето.
Защото той предложи да помилва моряците ми, а аз видях обнадеждените им лица. Всички бяха обявени за престъпници, а сега получаваха възможност да започнат начисто. Той ни предлагаше — на всички до един — нов живот.
И не само. Предложи ми имение. Шанс да стана почтен човек с бизнес партньори в Лондон. Когато най-после слязох от мачтата, войниците бяха свалили мускетите, а екипажът на „Гарвана“ се бе успокоил. Освободиха Матю Хаг. Той се втурна към баща си, извини ми се просълзен, а Уолпоул ме улови за ръката и ме дръпна настрани, изреждайки ми с кого ще ме запознае в Лондон — със семейство Стивънсън-Оукли, с адвокат и с асистент на име Бърч, който да ми помага в бизнеса.
Увери ме, че благодеянието ми ще бъде щедро възнаградено. Щял да се погрижи да стана почтен мъж, какъвто винаги съм искал да бъда.
Вече имах, разбира се, по-големи очаквания. Но пари, бизнес и къща в Лондон бяха добра основа да започна нов и по-пълноценен живот. Наистина стабилна основа.
Място, където да развия и другия си интерес. Да работя за асасините.
Тръгваме ли, скъпа моя? Отплаваме ли за Лондон?