— Избра отличен момент да ги напуснеш.
— Пое огромен риск — възхити се Роджърс. — Опасно е да предадеш асасините.
— Е, опасно е и да пиеш, но алкохолът ме привлича неудържимо — отвърнах помпозно. Той се разкикоти, а аз погледнах към Дюкас: — Какво ви води в Хавана, сър? Помощник на губернатора ли сте?
— Ммм, аз… Как да ви обясня? Продавам оръжия. Търгувам с откраднати пушки и муниции.
— Нещо като бракониер — додаде услужливо Роджърс.
— Пушки, саби, гранати. Доставям всякакви средства за убиване — уточни французинът.
В този момент стигнахме терасата, където за пръв път видях губернатор Торес — седемдесетинагодишен, ала не дебел както повечето богати мъже. Кафявото му сбръчкано лице с козя брадичка бе обрамчено от оредяла бяла коса, причесана напред. Стиснал в шепа чашката на дълга лула, той четеше през кръглите си очила писмо, което държеше в другата. Не ни погледна. Не веднага. За оглеждането се погрижи едрият брадат мъж, застанал търпеливо до дясното му рамо — скръстил ръце, неподвижен като статуите в двора и десет пъти по-каменен. Познах го тутакси, разбира се. Предишния ден го бях видял да изпраща в отвъдното трима пирати. А тази сутрин се бях представил за сводник, осигурил му леки жени. Беше испанецът — Ел Тибурон. Вече бях свикнал с изпитателните погледи на домакините ми, но неговите очи сякаш проникваха до самата ми сърцевина. Преди да ги отлепи от мен, ме обзе абсолютна сигурност, че не само е разговарял със стражите в крепостта, ами те са ме и описали най-подробно. Очаквах да ме посочи и да попита защо съм ходил в крепостта.
— Велики майсторе Торес — наруши мълчанието Роджърс, — господин Дънкан Уолпоул пристигна.
Торес вдигна глава и ме изгледа над рамките на очилата си. Кимна и подаде писмото на Ел Тибурон — слава богу, защото испанецът най-сетне отклони очи.
— Очаквахме ви преди седмица — отбеляза Торес, но не особено раздразнено.
— Извинете, губернаторе — отвърнах. — Нападнаха ни пирати и потопиха кораба ни. Пристигнах вчера.
Той поклати замислено глава.
— Жалко… Ала успяхте ли да спасите от пиратите това, което ми обещахте?
Кимнах и си помислих: „С едната ръка давам кесията, с другата взимам парите“. Извадих кожената торбичка и я сложих върху ниската масичка до коленете на Торес. Той смукна от лулата, развърза я и извади картите. Бях ги виждал, разбира се — не ми говореха нищо. Както и кристалът. За Торес обаче очевидно означаваха много. Несъмнено.
— Невероятно! — възкликна удивено той. — Асасините разполагат с повече ресурси, отколкото си представях…
Той взе кристала и го огледа от всички страни с присвити очи. Украшението или каквото там представляваше… е, за него явно не беше украшение. Той прибра картите и кристала в кесията и махна на Ел Тибурон. Испанецът пристъпи напред и взе кесията. Торес протегна длан и се ръкува въодушевено с мен.
— Приятно ми е най-сетне да се запознаем, Дънкан. Добре дошъл! Елате, господа. Да поговорим. Хайде…
Поведе ни към къщата като стари приятели. Нито дума за проклетата награда. Мамка му! Замесвах се все повече в нещо, в което не исках да участва.
29.
Застанахме около голяма маса в кабинет в главната сграда — аз, Торес, Ел Тибурон, Дюкас и Роджърс.
Ел Тибурон, който не се отделяше от господаря си, държеше дълга тънка кутия, подобна на табакера за пури. Въобразявах ли си, или очите му наистина не се отлепяха от мен? Прозрял ли е измамата, или е просто бдителен? „Сър, един мъж в роба ви търсеше в крепостта.“
Опасенията ми навярно бяха безпочвени. Освен него всички други в стаята изглеждаха спокойни. Отпиваха от питиетата, които Торес им поднесе, и бъбреха дружелюбно, докато той приготвяше своето. Като добър домакин губернаторът се бе погрижил да връчи пълни чаши първо на гостите си, но се почудих защо няма прислуга. Бързо се сетих — вероятно заради естеството на заниманието ни. Атмосферата беше ведра — поне засега — ала Торес бе поставил страж пред вратата на стаята с жест, който сякаш казваше: „Всичко, изречено вътре, е предназначено само за нашите уши“. Жестът му засилваше тревогата ми с всеки изминал миг. Прииска ми се да бях обмислил по-добре думите в писмото му за „подкрепата за тайната и благородна кауза“. Зарекох се следващия път, когато ми хрумне да приема чужда самоличност, да заобикалям отдалеч благородните каузи. Особено ако са тайни благородни каузи.
След като напълни и своята чаша, Торес вдигна тост: