— Асасините ще му се притекат на помощ, да, но благодарение на Дънкан и информацията, която ни предостави, асасините вече няма да ни създават проблеми. Утре всичко ще се изясни, джентълмени. Тогава ще се срещнете лично с Мъдреца. А сега… да пийнем.
Домакинът ни посочи масата с питиетата и когато им видях гърбовете, аз се пресегнах крадешком към документите и прибрах в джоба си страница от манускрипта — рисунка на Обсерваторията. Точно навреме. Торес се обърна и ми подаде чаша.
— Ще намерим Обсерваторията заедно, защото нейното могъщество ще свали от троновете им кралете, ще постави на колене духовенството и сърцата и умовете на хората ще бъдат наши.
Пихме.
Пихме заедно, макар и в чест на съвсем различни стремежи.
30.
Поканиха ме на другия ден да се срещна със „събратята си тамплиери“ на северното пристанище. Там щяла да пристигне флотилията, пренасяща ценности — включително възнаграждението ми — и да обсъдим по-нататъшните си планове.
Кимнах, за да оставя впечатление, че съм предан на каузата тамплиер, готов да съзаклятнича с новите си другари, каквито и да са кроежите им. Всъщност — между нас да си остане — не възнамерявах да им помагам да „властват над всеки мъж и всяка жена на света“, а да прибера парите, да съчиня правдоподобно извинение и да си тръгна. Очаквах с нетърпение да похарча възнаграждението и да споделя събраната информация с побратимите ми в Насау. После щях да открия Обсерваторията, да взема скритото в нея съкровище и така да доведа тамплиерите до падение. Първо обаче трябваше да си получа парите.
— Добро утро, Дънкан — поздрави ме Удс Роджърс от кея.
Ниско в небето, слънцето още не успяваше да разпръсне свежата прохлада на изгрева. От Мексиканския залив подухваше лек бриз. Тръгнах след Роджърс, ала чух вик:
— Едуард! Ехо! Едуард!
За миг помислих, че някой се е припознал. Дори погледнах през рамо да потърся с очи въпросния Едуард. После си спомних. Аз бях Едуард. Глупакът Едуард, изпитал нелепо чувство за вина и споделил тайната си с най-голямата уста в Хавана — Стид Бонет.
— Намерих купувач за останалата захар. Добра сделка сключих — извести ме той от другия край на кея.
Помахах му в отговор — чудесна новина — усещайки впитите в мен очи на Роджърс.
— Нарече те Едуард — отбеляза той и любопитната усмивка, която бях забелязал предния ден, пак заигра по устните му.
— О, това е търговецът, с чийто кораб пристигнах — обясних със заговорническо намигване. — За всеки случай се представих с фалшиво име.
— Аха… Хитър ход — съгласи се Роджърс, ала не изглеждаше убеден.
Олекна ми, когато се отдалечихме от главното пристанище и се присъединихме към групата тамплиери — същите, които вчера ме посрещнаха в имението на Торес. Ръкувахме се — пръстените на ордена сияеха нови-новенички върху пръстите ни — и си кимнахме дружески. Бяхме братя, братя от тайно общество. После Торес ни поведе към редица рибарски колиби. Във водата пред тях се поклащаха завързани лодки. Не се мяркаше жив човек. Мястото бе изцяло на наше разположение — неслучайно, разбира се. Торес ни посочи последната колиба в редицата, пред която стояха стражи. Вътре върху обърната щайга седеше Мъдреца — брадат, с дрипави дрехи и с отчаян, ала същевременно предизвикателен поглед. Видях как израженията на „другарите“ ми се променят. По лицето на Мъдреца се четеше борба между поражение и дързост, но и реакцията на тамплиерите ми се стори противоречива — те отвърнаха на изпепеляващия му поглед със смесица от съжаление и страхопочитание.
— Ето го — прошепна Торес почти благоговейно, независимо дали го усещаше или не. — Човекът, когото и тамплиерите, и асасините издирват от десетилетие. — Обърна се към Мъдреца: — Казаха ми, че името ти е Бартолъмю Робърте? Вярно ли е?
Робърте, или Мъдреца, или както там се наричаше, не продума. Изгледа гневно Торес. Без да отлепя очи от него, губернаторът протегна ръка. Ел Тибурон остави в дланта му кристалния куб. Е, сега щях да разбера предназначението му. Торес проговори отново на Мъдреца:
— Знаеш какво е това, нали?
Нито дума от Бартолъмю Робърте — Мъдреца сякаш бе онемял. Навярно се досещаше какво ще последва. Торес даде нов знак и Ел Тибурон обърна втора щайга. Губернаторът седна върху нея с лице към Мъдреца. Един срещу друг, само дето първият властваше над Хавана, а вторият имаше диви отшелнически очи, прокъсани дрехи и вързани ръце. Торес се протегна към тях и поднесе кристала към палеца на Мъдреца. Погледите на двамата се срещнаха безмълвно за миг. После пръстите на Торес направиха нещо с палеца на Робърте и капка кръв потече в кристала. Наблюдавах, несигурен на какво всъщност ставам свидетел. Мъдреца сякаш не почувства, никаква болка, ала очите му ни обходиха, проклинайки ни един по един, включително мен. Погледът му бе изпълнен с такава ярост, че едва устоях на порива да отстъпя назад. Защо, по дяволите, им трябваше кръвта на този клетник? Какво общо имаше той с Обсерваторията?