Наложи се да предположа къде Торес държи затворника си. С доволство установих, че предположението ми е правилно. Застанах пред малката постройка, отделена от имението с висока стена. Странно. Вратата зееше отворена. Вмъкнах се вътре. Горящите факли в нищите по стените осветяваха касапница. Петима войници лежаха мъртви на земята с дупки в гърлата и накълцани гърди. Където и да бяха заключили Мъдреца, едно бе сигурно — той вече не беше тук. Твърде късно чух звук зад мен и не успях да парирам удара. Политнах напред и се приземих тежко по лице. Съумях обаче да запазя достатъчно присъствие на духа и да се претърколя веднага. Копие се заби в пръстта, където се намирах преди миг. Стискаше го изненадан войник. Скочих на крака, сграбчих го за раменете и го завъртях. Прекърших дръжката на копието с крак и го забих в него. Той се отпусна като риба на сухо, нанизан на собственото си копие. Нямах време да се насладя на предсмъртната му агония. Нападна ме втори войник, ядосан, както се ядосва човек, видял приятеля си да умира.
„Сега — помислих си. — Да видим дали работи безотказно.“ Щрак!
Скритото острие изскочи и аз посрещнах с него сабята на войника, отблъснах я и с обратен замах му прерязах гърлото. Измъкнах сабята си от колана точно навреме да парирам удара на третия нападател. Зад него стояха двамина с мускети, а до тях Ел Тибурон наблюдаваше схватката с извадена, ала отпусната до хълбока сабя. Видях как единият войник разкривява лице — изражение, което познавах от моряците на корабите, завързани за моя. Той стреля точно щом забих и сабята, и скритото острие във войника и същевременно го завъртях пред мен. Куршумът от мускета улучи мъртвото му тяло. Пуснах човешкия си щит, издърпвайки камата от колана му и молейки се да не съм изгубил точността, шлифована у дома, където часове наред хвърлях ножове по изтормозените дървесни стволове.
Не бях изгубил форма. Обезвредих не първия войник с мускета, който вече се опитваше панически да го презареди, а втория, който падна с кама, стърчаща измежду ребрата му. В миг се хвърлих към първия и забих скритото острие в корема му. Той се закашля и умря, нанизан на стоманата. Кървави мъниста описаха дъга в мрака, когато освободих оръжието си и се обърнах да посрещна атаката на Ел Тибурон.
Атака обаче не последва. Ел Тибурон не бързаше — вместо да ме нападне веднага, просто стоеше и нехайно прехвърляше сабята си от едната ръка в другата. Добре. Щеше поне да ми спести излишните приказки. Изръмжах и се хвърлих напред, очертавайки с остриетата си полукръгове във въздуха с надеждата да го объркам, да го дезориентирам. Изражението му почти не се промени. Той раздвижи светкавично лакът и ръка и отблъсна с лекота набега ми. Съсредоточи се върху лявата ми ръка, която стискаше сабята, и преди да се усетя, оръжието отлетя от окървавените ми пръсти и тупна на земята. Оставаше ми скритото острие. Той сякаш знаеше, че не съм свикнал да боравя с него. Зад него се струпаха още стражи и макар да не чувах думите им, беше очевидно какво казват — че не съм достоен противник за Ел Тибурон и краят ми наближава. Оказаха се прави. Последната му атака завърши с юмрук в челюстта ми. Усетих как зъбите ми се разклащат и Главата ми се замайва. Паднах първо на колене, а после се строполих в цял ръст на земята. Под робата от хълбока ми струеше кръв като пот, а болката стопяваше и последните ми капки желание да се съпротивлявам. Ел Тибурон пристъпи напред и затисна с крак ръката ми със скритото острие* приковавайки я към земята. Запитах се смътно дали скритото острие има бутон за бързо изваждане, ала и той нямаше да ми свърши работа, защото испанецът опря върха на сабята си в гърлото ми, готов за фатален удар.
— Стига! — извика някой откъм вратата на постройката.
Присвил очи, видях през кървавата пелена как стражите се отдръпват да сторят път на Торес, следван по петите от Дюкас. Двамата тамплиери избутаха Ел Тибурон настрани и с едва доловимо раздразнение — разочарованието на ловец, комуто отнемат плячката — испанецът отстъпи назад. Няма да си кривя душата — раздялата с него не ме натъжи.