Дишах на пресекулки. Изплюх кръвта, събрала се в устата ми, когато Торес и Дюкас се надвесиха над мен като лекари, преглеждащи пациент, французинът ме улови за ръката — не за да ми премери пулса, както отначало си помислих, а за да разкопчае сръчно скритото острие и да го захвърли настрани. Торес ме погледна и аз се почудих дали разочарованието му е искрено, или е театър. Той хвана другата ми ръка, свали тамплиерския пръстен и го прибра в джоба си.
— Как е истинското ти име, мошенико? — попита ме.
Позволиха ми да седна — разоръжен, не представлявах заплаха.
— Капитан… Трън-в-Задника.
Изплюх се пак — този път близо до обувката на Дюкас, и той ме погледна, оголил зъби.
— Мръсен селяк.
Посегна да ме удари, но Торес го спря. Оглеждаше телата, валящи се в двора, сякаш се опитва да прецени положението.
— Къде е Мъдреца? — попита. — Ти ли го освободи?
— Не, колкото и да ми се искаше — проломотих.
Мъдреца бе спасен или от приятелите си асасини, или беше офейкал сам. Все едно, и в двата случая бе изчезнал — невредим и запазил тайната, необходима на всички ни: местонахождението на Обсерваторията. Среднощният ми излет се оказа безсмислен.
Торес ме погледна и явно съзря истината в очите ми. Беше тамплиер и следователно — мой враг, ала нещо у стареца ми харесваше или поне ми вдъхваше уважение. Навярно и той видя нещо у мен и почувства, че не сме толкова различни. Знам със сигурност, че ако решението зависеше от Дюкас, червата ми щяха да се разпилеят тутакси върху пръстта. Торес обаче даде знак на хората си.
— Отведете го на пристанището. Изпратете го в Севиля с флотилията с трофеите.
— В Севиля ли? — учуди се Дюкас.
— Да — отвърна Торес.
— Защо да не го разпитаме ние? — попита Дюкас с жестока усмивка. — За мен ще бъде удоволствие.
— Точно затова предпочитам да възложа задачата на колегите ни в Испания — отсече Торес. — Не възразяваш, нали, Жулиен?
Макар и зашеметен от болката, долових раздразнението в гласа на французина.
— Не, мосю.
Все пак си достави удоволствието да ме срита в гърдите и да ми извади въздуха.
32.
Събудих се на долната палуба на голям галеон — галеон, който, изглежда, превозваше хора. Железни вериги опасваха краката ми — тежки окови се валяха по цялата палуба, някои празни, други — не.
Недалеч различавах тела в сумрака. Навярно дузина или повече, оковани като мен, ала в какво състояние, се затруднявах да преценя, съдейки по стоновете и ропота, които чувах. В отсрещния край на палубата бяха натрупани вещите на пленниците — дрехи, ботуши, шапки, кожени колани, раници и сандъци. Стори ми се, че виждах сред тях робата ми — мръсна и окървавена от нощта в имението на губернатора.
Описах ви особената миризма на трюмовете. Помните ли? Е, тук миришеше съвсем различно. На отчаяние. На страх.
— Яжте бързо — нареди глас и с глухо тупване пред босите ми крака се появи дървена купа.
После кожените ботуши на войника се отдалечиха, от капандурата, отвеждаща към горната палуба, нахлу светлина и войникът се заизкачва по въжената стълба. В купата имаше суха бисквита и купчинка овесена каша. Недалеч от мен седеше чернокож мъж и също се взираше подозрително в храната.
— Гладен ли си? — попитах го.
Той не отговори, не се пресегна към храната. Улови оковите, пристегнали краката му, и ги раздвижи много внимателно и съсредоточено. Отначало си рекох, че си губи времето, ала пръстите му се спираха — плъзгаха се между краката и железните обръчи. Той ме погледна и макар да не продума, ми се стори, че зървам болка в тях. Ръцете му се вдигнаха към устата и за момент той заприлича на миеща се котка. После обаче бръкна в овесената каша, смеси я със слюнка и намаза краката си и оковите. Сега разбрах какво прави. Наблюдавах го с възхищение и надежда как упорито маже крака си с хлъзгавата смес, докато накрая реши, че е време. Погледна ме, смълча окуражителния ми възглас, преди да изскочи от устата ми, и завъртя и дръпна едновременно. Щеше да извика от болка, ако не бе съсредоточен до краен предел да не издава нито звук. Освободеният му крак бе покрит с гнусен слой кръв, слюнка и овесена каша. Ала беше свободен. А бездруго и двамата не искахме да ядем овесената каша.
Той погледна към въжената стълба и капандурата и двамата замръзнахме, защото ни се стори, че чуваме наближаващ страж. После чернокожият се залови с втория крак и не след дълго освободи и него. Отметнал глава назад, се вслуша в стъпките над нас, които сякаш се насочиха към капандурата, но слава богу, се отдалечиха отново.