Трябваше ни по-бърз кораб от галеона, на който се намирахме. С Адевале набелязахме по-подходящ и поведохме хората си по мостика и към кея. Войниците на пристана падаха, съсечени от сабите им. Проехтя мускетен залп и неколцина от мъжете ни загинаха, но ние вече се качвахме на съседния галеон — красив кораб, който скоро щеше да стане мой.
Небето притъмня — подходящ декор за битката и ужасяващото кръвопролитие, което щеше да последва. Вятърът шибаше лицата ни. Ставаше все по-силен, налагаше ни като с чук. Испанските войници изгубиха ума и дума — ужасени както от бурята, така и от избягалите пленници, неспособни да предотвратят напора и на двете.
Сражението беше кърваво и яростно, ала кратко. Завладяхме бързо галеона. За миг се запитах дали Адевале няма да пожелае да поеме командването — при това е пълно право, защото не само ме освободи, ала и предвождаше атаката, с която завоювахме кораба. Решеше ли да стане капитан, щях да уважа желанието му и да поема по своя път. Но не. Адевале поиска да плава с мен и да ми бъде кормчия. Благодарен съм му, че избра да служи на мен, вместо да помага с уменията си на друг. Преданият Адевале никога не би въстанал срещу мен, стига да съм справедлив капитан. Знаех го от самото начало на приятелството ни, както го знам и сега, след всичките години, през които кръстосвахме моретата.
(О, само да не беше Обсерваторията! Обсерваторията ни раздели.)
Опънахме платната и отплавахме под напора на първите бурни талази. Вятърът ни блъскаше от всички посоки, докато напускахме пристанището. Застанал до руля, погледнах назад към другите кораби от флотилията. Ураганът и пороят ги връхлетяха и понеже платната им не бяха подготвени, мачтите им се люлееха като полудели махала и се прекършваха като подпалки. Въздухът застудя. В небето над нас се събираха оловни облаци, движеха се бързо и закриваха слънцето. Вълните под нас растяха ли, растяха — високи водни планини с пенести върхове. Всяка се втурваше да ни погълне, подхвърляйки ни от един бездънен морски каньон в друг. Мъжете се държаха за вратите на каютите. Неколцина нещастни моряци паднаха с писъци зад борда. Огънят в камбуза угасна. Само най-смелите и най-ловките дръзваха да се катерят по въжените стълби, за да се борят с платната. Предната мачта се пречупи. Страхувах се главната и бизанмачтата да не я последват, ала те удържаха, слава богу, и аз се помолих мълком за този бърз храбър кораб, подарен ни от съдбата.
Небето приличаше на платнище от черни облачни кръпки, през които просветваше слънцето, сякаш времето ни предизвиква, държейки в плен светлината. Ние обаче продължавахме — трима управляваха руля, други трима висяха по въжетата на мачтите, все едно се опитват да управляват огромно непокорно хвърчило. Надбягвахме отчаяно бурята. Забавехме ли се, значеше да се предадем. Да се предадем на урагана, означаваше да умрем.
Не умряхме в този ден. Ураганът разби останалите кораби от флотилията в пристанището. Само един успя да избяга — корабът с освободените пленници, които се заклеха да служат на мен и Адевале и приеха предложението ми да се насочим незабавно към Насау. Най-сетне щях да се върна в Насау, да видя Едуард, Бенджамин и пиратската република, която ми липсваше толкова много.
Очаквах с нетърпение да им покажа кораба си. Новият кораб, който нарекох „Гарвана“.
33.
Септември 1715 година
— Новият ти бриг се казва „Гарванът“? Като грозното пернато?
Всеки друг щеше да застане пред дулото на пистолета ми или да си глътне думите при вида на скритото ми острие. Не и Едуард Тач. Той още не се наричаше Черната брада. Не бе отгледал черната козина, от която щеше да произтече прочутият му прякор, ала безочието му бе запазена марка, каквато по-късно щяха да станат сплетената му на плитки брада и запалените фитили, пъхнати в нея.
Бенджамин също беше там. Седеше с Едуард под старото платно, служещо за навес на „Олд Ейвъри“ — гостилницата на хълма с изглед към пристанището, едно от най-любимите ми места на света и първото, където се отбивах, щом пуснех котва в Насау. С радост отбелязах, че градът почти не се е променил — пристанът, опасан от най-чисто син океан, отломките от плячкосани кораби по брега, по чиито мачти се вееха английски знамена, палмите, порутените колиби, внушителната крепост форт Насау с флага с череп, плющящ на върха й под напора на източния вятър… Всъщност не казвам истината — градът изглеждаше променен. По-оживен от преди — дом на деветстотин мъже и жени, седемстотин от тях пирати. Сред тях бяха и Едуард и Бенджамин, които обмисляха нападения и пиеха, пиеха и обмисляха нападения — по равно от двете.