Известно време се опитвах да се убедя, че е прав и се налага да се задоволя с по-реални трофеи. През дните, докато планирахме нападения, пиехме и осъществявахме плановете, после пиехме в чест на успеха и планирахме нови удари, имах достатъчно време да размишлявам върху иронията — как, застанал край масата с тамплиерските си „приятели“, ги смятах за заблудени глупци и копнеех да се върна при събратята си пирати, които говорят направо и мислят свободно. В Насау обаче се върнах при тесногръди мъже, чиито претенции за свободолюбие бяха в разрез с действителността, с думите им и дори със символиката на черния флаг, който ми подариха един следобед под палещите слънчеви лъчи.
— Тук не развяваме знамена. Възхваляваме липсата им — заяви Едуард, взрян в „Гарвана“, където Адевале стоеше до флагщока. — Нека черният флаг е знак за предаността ти към природната свобода на човека. Вземи го! Развявай го гордо!
Черният флаг запърха, подет от вятъра, и наистина ме обзе гордост. Гордеех се с ролята си в това, което той представляваше. Бях помогнал да се създаде нещо ценно, издигащо в култ свободата — истинската свобода. Ала в сърцето ми зееше празнина. Мислех за Каролин и за злото, което ми бяха сторили. Разбираш ли, читателю, в Насау се бе завърнал друг мъж. Помниш ли погребаните надълбоко страсти? Чаках деня, в който да ги извадя наяве.
Междувременно имах и други грижи — особено заплахата за начина ни на живот. Една нощ седяхме около лагерен огън на брега. Във водата наблизо се поклащаха закотвените ни кораби — „Бенджамин“ и „Гарванът“.
— Да пием за пиратската република, момчета! — вдигна наздравица Тач. — Благоденстваме и сме свободни, недосегаеми за кралските духовници и бирници.
— Почти петстотин мъже се кълнат във вярност на насауското братство. Не е зле — вметна Джеймс Кид и ме стрелна с остър поглед, който се престорих, че не забелязвам.
— Вярно е — оригна се Тач. — Но защитата ни не е на ниво. Нападне ли ни кралят, ще ни срине.
Взех бутилката с ром, която ми подаде, вдигнах я и под лунната светлина я огледах, да не би в течността да плува утайка. Отпих, доволен от проверката.
— Тогава да намерим Обсерваторията — предложих. — Ако тамплиерите са прави и съкровището в нея наистина е толкова могъщо, ще бъдем непобедими.
Едуард се пресегна към бутилката с въздишка. Не за пръв път повдигах темата.
— Стига, Кенуей! Не подхващай пак детинската си история. Имах предвид истинска защита. Да откраднем галеон и да подредим оръдията от едната му страна. Представете си само как ще украси пристанището ни!
— Не е лесно да се открадне снаряжен испански галеон — обади се Адевале с ясен, но замислен глас. — Имаш ли някой предвид?
— Да, сър — отвърна задавено подпийналият Едуард. — И ще ви го покажа. Хубавец е. Грамаден и бавен.
Така решихме да нападнем испанския галеон. Тогава не подозирах, но така се натъкнах отново на старите си приятели — тамплиерите.
34.
Март 1716 година
Насочихме се на югоизток. Едуард твърдеше, че е забелязал галеона да плава край бахамските плитчини. Докато чакахме да го зърнем, разпитвахме Джеймс Кид за произхода му.
— Незаконен син на Уилям Кид, а? — намигна му Едуард Тач. — Истинска история ли е или небивалица?
Тримата стояхме на кърмата и си подавахме далекогледа, все едно е бутилка ром. Мъчехме се да видим нещо през мъглата на ранната вечер, толкова гъста, сякаш се взирахме през мляко.
— Така знам от мама — присви устни Кид. — Резултат съм от една страстна нощ точно преди Уилям да напусне Лондон.
Трудно бе да се прецени от тона му дали въпросът го подразни. Беше особняк. Едуард Тач например носеше сърцето си на ревера. В един момент е гневен, в следващия се смее гръмогласно. Независимо дали размахва юмруци, или раздава трошащи ребрата пиянски прегръдки, Едуард беше ясен като бял ден.
Каквито и козове да държеше, Кид ги пазеше в пазвата си. Спомних си разговора, който проведохме неотдавна.
— От хаванско конте ли открадна този костюм? — попита ме той.
— Не, сър — отговорих. — Свалих го от труп, който се перчеше и дрънкаше глупости минути преди това.
— Аха — проточи той и по лицето му се изписа неразгадаемо изражение.
Не скри обаче възторга си, когато най-сетне видяхме испанския галеон.
— Истинско чудовище е! Гледайте колко е голям! — възкликна Кид, а Едуард се изпъчи самодоволно: „Казах ли ви?“.
— Голям е — съгласи се той. — И няма да устоим дълго, ако се изправим лице в лице с него. Чуваш ли, Кенуей? Стой далеч, за да ударим, когато съдбата ни се усмихне.